Щом приближиха Ренгеоин, видяха близо зад храма голям огън.
— Кой е това? — попита Деншичиро.
— Сигурно Рьохей и Джиродзаемон.
— И те ли са тук? — възкликна Деншичиро с известно раздразнение. — Твърде много наши хора се събраха. Не искам хората да говорят, че Мусаши загубил, само понеже бил нападнат от цяло множество.
— Щом стане време, ще си тръгнем.
Главната постройка на храма, Санджусангендо, имаше тридесет и три реда колони. Зад нея имаше широко открито място, превъзходно за упражнения по стрелба с лък и отдавна използвано за такава цел. Тъкмо тази връзка с едно от бойните изкуства накара Деншичиро да избере Ренгеоин за своята среща с Мусаши. Наоколо имаше няколко бора, достатъчно, за да не изглежда пейзажът гол, но отсъстваха треволяци и шубрак, които да пречат на битката.
Рьохей и Джиродзаемон станаха да поздравят Деншичиро и Рьохей каза:
— Навярно доста сте се настудували, докато дойдете. Има още много време. Седнете да се стоплите.
Деншичиро мълчаливо седна на мястото, което освободи за него Рьохей. Протегна ръце над пламъка и едно по едно почна да пука кокалчетата на пръстите си.
— Явно много съм подранил — каза.
Загрятото от огъня му лице вече бе придобило кръвожаден изглед.
— Не минахме ли пътьом покрай една чайна? — попита той и се намръщи.
— Да, обаче беше затворена.
— Някой от вас да иде и да донесе малко саке. Ако чукате по-дълго, ще ви отговорят.
— Саке ли, сега?
— Да, сега. Студено ми е.
Деншичиро се приближи до огъня, приклекна и почти го прегърна с ръце.
Тъй като никой не можеше да си спомня той сутрин, обед или вечер да се е появявал някога в доджото, без да мирише на алкохол, бяха почнали да приемат пиенето му като нещо естествено. Макар сега да бе заложена съдбата на цялото училище Йошиока, на един от мъжете наистина му хрумна неясната мисъл дали няма да е по-добре учителят да се стопли с малко саке, вместо да се мъчи да размахва сабята със замръзнали ръце и нозе. Друг някой тихо отбеляза, че ще е опасно да не го послушат, дори да е за негово добро и двама се затичаха към чайната. Сакето, което донесоха, още вдигаше пара.
— Хубаво! — отбеляза Деншичиро. — Това ми е най-добрият приятел и помощник.
Те неспокойно го гледаха как отпива, молейки се да не поеме толкова много, както обикновено. Деншичиро обаче се спря доста преди да е стигнал обичайното си количество. Въпреки привидното безгрижие той добре знаеше, че животът му стои на везните.
— Слушайте! Може ли това де е Мусаши?
Всеки наостри уши.
Мъжете около огъня бързо станаха и в същия миг иззад ъгъла на сградата се появи една тъмна сянка. Махна с ръка и извика:
— Не бойте се, аз съм.
Макар изискано облечен, с високо пристегнати заради тичането хакама, човекът не можеше да скрие възрастта си. Гърбът му бе приведен като лък. Щом успяха да го видят по-ясно, мъжете си зашепнаха, че това е просто „старецът от Мибу“ и възбудата им се охлади. Старият човек бе Йошиока Гендзаемон, брат на Кемпо и Деншичиров чичо.
— Я, че това е чичо Ген! Какво ви води тук? — възкликна Деншичиро.
Не очакваше неговият чичо да сметне, че тази вечер се нуждаят от помощта му.
— А, Деншичиро — отвърна Гендзаемон, — ти наистина си поел нещата в свои ръце. Като те намерих тук, си отдъхнах.
— Исках да дойда да обсъдя нещата първо с вас, обаче…
— Да обсъдиш ли? Какво има за обсъждане? Завлякоха името Йошиока в калта, осакатиха брат ти! Ако не беше предприел нищо, щеше пред мен да отговаряш!
— Няма за какво да се тревожите. Аз не съм треперко като брат си.
— Ще ти повярвам за това. И знаех, че ще победиш, но реших, че е по-добре да те насърча малко. Тичах по целия път от Мибу дотук. И нека те предупредя, Деншичиро, според каквото съм чувал, не бива да приемаш този противник много леко.
— Това ми е ясно.
— Не бързай прекалено да спечелиш. Пази спокойствие, остави нещата на боговете. Ако по някаква случайност те убие, ще се погрижа за тялото ти.
— Ха-ха-ха-ха! Елате да се стоплите при огъня, чичо Ген.
Старият човек мълчаливо изпи чаша саке и после се обърна с укор към останалите:
— Вие какво правите тук? Нали със сигурност не сте намислили да го подкрепите със сабите си? Това е състезание между двама и изглежда страхливо наоколо да стоят много поддръжници. Времето почти дойде. Елате всички с мен. Ще се отдалечим достатъчно, за да не изглежда, че се готвим да нападаме някого.
Мъжете последваха нареждането и оставиха Деншичиро сам. Той седеше близо до огъня и си мислеше: „Когато чух камбаните, беше осем. Сега трябва да е девет. Мусаши закъснява.“
Единствената следа от учениците бяха черните стъпки от нозете им в снега, единствения звук — пукането на ледените висулки, които се откъсваха от стрехите на храма. Веднъж някакъв клон се счупи под тежестта на снега. При всяко нарушаване на тишината погледът на Деншичиро се стрелкаше наоколо като очи на сокол.