И също като сокол през снега се появи един мъж.
Развълнуван и задъхан, Хьосуке съобщи:
— Той идва.
Деншичиро вече бе разбрал това, преди да чуе думите му и сега беше на крака.
— Идва ли? — повтори той папагалски, докато тъпчеше несъзнателно с крака последните живи въглени от огъня.
Хьосуке разказа, че Мусаши се бавил след излизането си от Огия, сякаш не забелязвал силния сняг.
— Точно преди няколко минути се качи по каменните стълби пред светилището Гион. Аз минах по една задна улица и идвам колкото можах по-бързо, но той макар да се влачеше, надали ще закъснее много сега. Надявам се, че сте готов.
— Хмм, така значи… Махай се сега, Хьосуке.
— Къде са останалите?
— Не знам, но не те искам тук. Притесняваш ме.
— Добре, господине — каза Хьосуке с покорен глас.
Той обаче не искаше да си тръгва и реши да не го прави. Щом Деншичиро стъпка огъня в кишата и с тръпка на възбуда се обърна към двора, Хьосуке се мушна под издигнатия под на храма и остана да клечи в тъмното. Макар на открито вятърът да не му направи особено впечатление, тук под постройката той остро го пронизваше. Премръзнал до кости, той прегърна колената си с ръце и се опита да излъже себе си, че зъбите му тракат и по гръбнака му лазят болезнени тръпки само заради студа, съвсем не и от страх.
Деншичиро са отдалечи на стотина крачки от храма и застана с широко разкрачени нозе, единият опрян на корена на някакъв висок бор. Така, със забележимо нетърпение, той зачака. Топлината от сакето бързо се изгуби и той усещаше как студът хапе плътта му. Дори за Хьосуке, който можеше да види двора така ясно като в бял ден, бе очевидно, че учителят му почва да губи самообладание.
Куп сняг се срути от клона на едно от дърветата. Изнервен, Деншичиро се стресна. Мусаши още не се появяваше.
Най-сетне, вече без сили да стои повече на едно място, Хьосуке излезе от своето скривалище и извика:
— Какво е станало с Мусаши?
— Ти още ли си тук? — попита ядосан Деншичиро.
И той обаче беше раздразнен като Хьосуке и сега не му нареди да си тръгва. По мълчаливо взаимно съгласие двамата се приближиха един към друг. Останаха така и се оглеждаха във всички посоки, като от време на време единият или другият отбелязваше:
— Не го виждам.
Всеки път гласът ставаше по-ядосан и пълен с повече подозрение.
— Избягал е, копелето му! — възкликна Деншичиро.
— Няма как — настоя Хьосуке, като се впусна в сериозно обяснение какво точно е видял и защо е сигурен, че накрая Мусаши ще дойде.
— Какво е това? — прекъсна го Деншичиро и бързо стрелна поглед към единия край на храма.
От кухненската постройка зад дългата зала излизаше трепереща светлина на свещ. Държеше я някакъв свещеник, толкова можеше да се различи, но двамата не можаха да определят неясната сянка зад него.
Двете фигури и светлинката минаха през портата между кухнята и главното здание и слязоха по дългата тераса на Санджусангендо.
— Тук всичко е затворено нощем — обясняваше с приглушен глас свещеникът, — тъй че не съм сигурен. Тази вечер някакви самураи се топлеха във вътрешния двор. Може те да са били хората, за които питате, обаче сега, както виждате, ги няма.
— Съжалявам, че ви притесних, когато спяхте — отвърна спокойно другият. — А, няма ли там под онова дърво двама мъже? Може да са онези, които предупредиха, че ще ме чакат тук.
— Е, няма по-лесно от това да ги питате и да разберете.
— Така и ще направя. Сега вече мога да се оправя сам, така че нека не ви задържам да се върнете в стаята си.
— Да не би да отивате с приятелите си на разходка, за да се порадвате на снега?
— Нещо такова — отвърна другият и леко се засмя.
Свещеникът угаси свещта и каза:
— Навярно няма нужда да ви го казвам, но ако палите близо до храма огън като онези мъже по-рано, моля, бъдете внимателен и го загасете, когато си тръгвате.
— Непременно ще направя така.
— Много добре, тогава. Сега моля да ме извините.
Свещеникът се върна обратно през портата и я залости. Известно време мъжът на терасата остана неподвижен, съсредоточено загледан в Деншичиро.
— Кой е това, Хьосуке?
— Не мога да го позная, но дойде от кухнята.
— Не изглежда да е от храмовите хора.
Двамата се приближиха на двадесетина крачки към постройката. Очертанията на мъжа се придвижиха към средата на терасата. Там той спря и привърза ръкава си. Мъжете от двора доближиха още, за да го разгледат, но в следващия миг нозете им отказаха да се помръднат повече.