— Нямам такава, глупако! Стига перчене. Бий се!
— Готов ли сте?
— Не!
Деншичиро отстъпи назад да направи място на Мусаши да слезе и петите му очертаха в снега черна коса линия, дълга около девет педи. Преди да скочи, Мусаши бързешком пристъпи на около двадесет-тридесет педи встрани по терасата. После застанаха един срещу друг, с още прибрани саби и внимателно вперени в противника очи, на към двеста педи от храма и в този миг Деншичиро обезумя. Изведнъж той издърпа оръжието си и замахна с него. Сабята му беше дълга, точно каквато подхожда на тялото му. Само с едно леко изсвистяване тя с удивителна лекота мина през въздуха точно там, където допреди миг стоеше Мусаши.
Той обаче бе по-бърз. Още по-бързо дори беше изскачането на лъскавото острие от неговата ножница. Изглеждаше, сякаш двамата са прекалено близо един до друг, за да не пострада някой, но след като за минута светлината играеше по сабите им, се раздалечиха.
Изтекоха няколко напрегнати минути. Противниците стояха мълчаливи и неподвижни, с вдигнати във въздуха и насочени с върхове една към друга саби, но на разстояние от около девет стъпки. Струпалият се по челото на Деншичиро сняг падна върху миглите му. За да го отърси, той сбърчи лице, докато накрая мускулите по челото му заприличаха на безброй мърдащи бучки. Изпъкналите му очни ябълки приличаха на прозорците на топилна пещ, а дълбоките му, равномерни издишвания бяха горещи и силни като от ковашко духало.
Умът му се изпълни с отчаяние, тъй като разбираше в колко лошо положение е. „Защо сега държа сабята си на равнището на очите, когато винаги преди нападение я вдигам над главата?“, запита се той. Това не бе мислене в обичайния смисъл на думата. Самата кръв, която чуваше как тупка в неговите жили, му говореше. Цялото тяло обаче, чак до пръстите на краката, се бе съсредоточило в усилието да се покаже пред врага страховит и яростен.
Гризеше го съзнанието, че стойката със сабя пред очите не е от онези, в които е най-добър. На няколко пъти помръдна да вдигне лакти и да премести оръжието над главата си, но се оказа прекалено опасно. Мусаши дебнеше точно такова раздвижване, за да улови мъничката част от секундата, когато ръцете ще минат пред очите и попречат на противника му да вижда.
Мусаши също държеше своята сабя на равнището на погледа. Лактите му бяха отпуснати, гъвкави и способни да се помръднат във всяка една посока. Тези на Деншичиро, задържани в непривичното положение, бяха стегнати и вдървени. Не успяваше да хване добре сабята. Сабята на Мусаши пък бе съвършено неподвижна; по тънкия й горен ръб започна да се събира сняг.
Докато като сокол се взираше за най-малкото грешно помръдване от страна на противника си, Мусаши преброи колко пъти вдиша и издиша. Не просто искаше, а трябваше да спечели. Остро съзнаваше, че отново стои на чертата, която дели от едната страна живота, а от другата — смъртта. Деншичиро му се струваше като грамаден валчест камък, като нещо, което не може сега да заобиколи. През ума му премина името на военния бог, Хачиман.
„Той е по-изкусен от мене“, помисли си открито Мусаши. Същото чувство за непълноценност изпита преди в крепостта Коягю, когато бе обкръжен от четиримата най-големи майстори на школата Ягю. Ставаше така винаги, когато застанеше пред бойци от старите школи, тъй като собствените му умения бяха неясно определени и неосмислени, всъщност нищо повече от начин да се предпази, за да не бъде убит. Докато се взираше в Деншичиро, разбра, че в създадения от Йошиока Кемпо и усъвършенстван през целия му живот стил има и простота, и сложност, че там всичко е добре осмислено и подредено и срещу този начин на водене на бой не може да надделееш само с груба сила или с духа си.
Мусаши бе нащрек да не направи никакво излишно движение. Простите уловки, които знаеше, не бяха в състояние сега да му помогнат. Изненада се доколко самите му ръце отказват да се протегнат напред или встрани. Най-доброто, което можеше да направи, бе да поддържа обичайната отбранителна стойка и да чака. От напрягане очите му се зачервиха; молеше се на Хачиман за победа.
От надигащата се възбуда сърцето му затуптя по-бързо. Ако беше някой обикновен човек, можеше объркването да го повлече като водовъртеж и да го погуби. Но Мусаши остана твърд и се отърси от своето чувство за безпомощност, като че отърсва сняг от ръкава си. Способността да овладее това вълнение беше плод на няколкото предишни близки срещи със смъртта. Сега духът му бе изцяло буден, като че се махна някакво було от очите му.
Мъртва тишина. Снегът се трупаше по косата на Мусаши, по раменете на Деншичиро.