Мусаши престана да вижда пред себе си големия камък. Той самият вече не съществуваше като отделна личност. Желанието да победи бе забравено. Виждаше белотата на снега, който се сипе между него и другия. Духът му беше лек като този сняг. Пространството изглеждаше като продължение на тялото му. Той бе станал едно с вселената или тя — едно с него. Беше и не беше на това определено място.
Нозете на Деншичиро леко помръднаха напред. Треперещото връхче на сабята му издаде желание да се раздвижи.
После два живота угаснаха с два удара на сабя. Първо замахна към гърба си и главата на Отагуро Хьосуке, или част от нея, прелетя покрай него като голяма алена череша, докато тялото безжизнено политна към Деншичиро. Последва ужасяваш вик, с който Деншичиро нападна, но той бе пресечен по средата и звукът му отекна в околното пространство. Мусаши се хвърли така нависоко, че изглеждаше да скача някъде от височината на гърдите на своя противник. Едрото тяло на Деншичиро се олюля назад и се строполи сред пръски бял сняг.
Жалко сгърчен, със заровено в снега лице, умиращият извика:
— Чакай! Чакай!
Мусаши вече не бе там.
— Чухте ли?
— Това е Деншичиро!
— Ранен е!
Черните сенки на Гендзаемон и учениците от Йошиока като вълна се спуснаха през двора.
— Вижте! Хьосуке е убит!
— Деншичиро!
— Деншичиро!
Разбраха обаче, че няма полза да викат и няма полза да мислят за лекар. Главата на Хьосуке бе разцепена напречно, от дясното ухо до средата на устата, тази на Деншичиро — от темето до дясната скула. Всичко това за секунди.
— Ето… ето защо те предупреждавах — треперещо рече Гендзаемон. — Ето защо ти казах да не гледаш леко на него. О, Деншичиро, Деншичиро!
Старецът прегърна тялото на своя племенник в безсмислен опит да го утеши.
Гендзаемон продължи да държи трупа на Деншичиро, но видът на останалите, които шареха по почервенелия от кръв сняг, го ядоса.
— Какво е станало с Мусаши? — прогърмя той.
Някои вече бяха започнали да търсят, но не откриваха и следа от Мусаши.
— Няма го — дойде глуповат и неуверен отговор.
— Някъде наоколо е — излая Гендзаемон. — Да не е крилат? Ако не успея да му отмъстя, никога повече не ще мога да вдигна глава като член на семейството Йошиока. Намерете го!
Един от мъжете шумно си пое дъх и посочи нещо. Останалите отстъпиха на крачка и впериха очи в същата посока.
— Това е Мусаши.
— Мусаши ли?
Докато се осъзнаваха, въздухът се изпълни с тишина — не спокойствието на молитвено място, а застрашителна, дяволска тишина, сякаш уши, очи и умове са престанали да действат.
Каквото и да бе видял мъжът, не беше Мусаши, който бе застанал под стрехата на най-близката постройка. С вперени в мъжете от Йошиока очи и прилепен към стената гръб, той започна предпазливо да се движи, докато стигна югозападния ъгъл на Санджусангендо. Покатери се на терасата и бавно и тихо пропълзя до средата й.
„Ще нападнат ли?“, запита се. Щом никой не помръдна към него, продължи крадешком до северната страна на зданието и с един скок се изгуби в тъмнината.
Изисканите люде
— Никой нагъл благородник няма да успее да се мери с мен! Щом си мисли, че ще ме накара да млъкна, като ми прати празен лист хартия, ще трябва просто да си поговоря с него. И ще доведа Йошино, дори само заради едната ми чест!
Казват, че не е нужно човек да бъде млад, за да обича игрите. След определен брой чаши никой не можеше да задържи Хайя Шою.
— Я ме заведи в тяхната стая! — нареди той на Сумигику и опря ръка на рамото й, за да стане.
Коецу напразно го съветваше да се укроти.
— Не! Ще доведа Йошино… Знаменосци, напред! Вашият военачалник влиза в битка! Всички сърцати мъже да ме следват!
Забележителна особеност на пияните е, че макар наглед постоянно са заплашени да се катурнат или да претърпят нещо по-лошо, ако никой не им се пречка, те обикновено излизат читави. При все това този свят наистина щеше да е много суров, ако никой не вземаше мерки да ги предпази. След толкова години опит Шою добре можеше да разграничи кога се развлича сам и кога весели другите. Щом го сметнеха достатъчно пийнал, за да могат лесно да се справят с него, той нарочно започваше да се клатушка и олюлява, докато някой не му се притече на помощ, при което пияното му състояние предизвикваше всъщност благоразположението на другия.
— Ще паднете — извика Сумигику и се втурна да предотврати това.
— Не бъди глупава. Краката ми може да се малко неуверени, но духът ми е решителен!
Гласът на Шою звучеше почти детински.
— Опитайте да тръгнете сам.