Момичето го пусна и той веднага се свлече на пода.
— Явно съм малко уморен. Някой ще трябва да ме носи.
Пътьом до стаята на господаря Канган, Шою се преструваше, че не съзнава нищо, но всъщност всичко забелязваше. Олюляваше се, политваше, отпускаше се отведнъж и по други начини успя да задържи своите придружители нащрек от единия край на дългия коридор до другия.
Въпросът беше дали „наглите, недопечени благородници“, както той ги нарече, ще успеят или не да запазят Йошино Даю само за себе си. Едрите търговци, при все че не бяха нищо повече от богати хора от простолюдието, не тръпнеха от страхопочитание пред царедворците на Императора. Като пръскаха по тях достатъчно злато, за да ги държат доволни, участваха в изисканите им развлечения, привидно оказваха почит на издигнатото им положение и им позволяваха да подхранват своята гордост, те бяха в състояние да ги направляват като кукли на конци. Никой не знаеше това по-добре от Шою.
Светлината весело играеше по шоджито в преддверието към стаята на господаря Карасумару. Шою заопипва плъзгащата се преграда в опит да я отвори.
Внезапно вратата се отвори отвътре.
— Я, Шою, че това сте вие! — възкликна Такуан Сохо.
Очите на Шою широко се отвориха, първо стреснато, после радостно.
— Добри ми отче! — рече малко неясно той. — Каква приятна изненада! Вие през цялото време тук ли сте били?
— А вие, добри ми господине, през цялото време тук ли бяхте? — повтори въпроса му Такуан.
Той сложи ръка около врата на Шою и двамата пиянски се прегърнаха като влюбени, като отриха брадясалите си бузи.
— Добре ли си, стар негоднико?
— Да, мошеник такъв. А ти?
— Надявах се да те видя.
— И аз теб.
Преди още прочувствените приветствия да са привършили, двамата се тупаха едни друг по главата и си ближеха носовете.
Господарят Карасумару насочи вниманието си от преддверието към господаря Коное Нобутада, седнал срещу него, и с язвителна усмивка заяви:
— Ха! Точно както очаквах. Нашият шумен приятел дойде.
Карасумару Мицухиро беше още млад, навярно към тридесетте. Дори да не беше безупречното облекло, у него пак щеше да има нещо аристократично, тъй като беше хубав, със светла кожа, гъсти вежди, алени устни и умни очи. Макар да оставяше впечатлението, че е много кротък човек, зад гладката външност се криеше остър нрав, подхранван от дълго трупано недоволство спрямо военното съсловие. Често го бяха чували да казва: „Защо през този век, когато само на воините се признава да бъдат пълноценни хора, аз съм се родил благородник?“
По негово мнение военното съсловие трябваше да се занимава само с военни въпроси и нищо друго, а всеки млад придворен, който не негодува от сегашното положение на нещата, беше глупак. Пълното господство на военните влизаше в разрез със старото правило, че властта се упражнява от Императорския двор, само с помощта на армията. Самураите вече въобще не правеха опит да поддържат съгласие с благородничеството. Те бяха взели в свои ръце всичко и се отнасяха към хората от двора, сякаш са само за украшение. Не само пищните прически, каквито се позволяваха на придворните, бяха безсмислени — и решенията, които им даваха да взимат, биха били по силите и на кукли.
Господарят Карасумару смяташе за тежък пропуск от страна на боговете, че са направили човек като него благородник. Макар и служител на Императора, той виждаше открити пред себе си само два пътя — да живее в постоянно нещастие или да прекара живота си в пиянско веселие. Разумният избор бе да положи глава на коленете на някоя красавица, да се прехласва по бледата светлина на луната, да се радва на черешовите цветове напролет и да умре с чаша саке в ръката.
Издигнал се от Императорски министър на финансите до помощник на Заместник-министъра на дясната страна и после до Императорски съветник, Карасумару заемаше висока длъжност в безсилния дворцов управляващ апарат, но прекарваше голяма част от своето време в квартала за развлечения, където атмосферата го предразполагаше да забрави обидите, понесени по принуда при изпълняването на по-сериозни задължения. Между постоянните му другари имаше още няколко неудовлетворени знатни младежи, всички бедни в сравнение с военните управници, но някак способни да събират пари за своите нощни излети до Огия — единственото място, както твърдяха, където били свободни да се почувстват хора.
Тази вечер Карасумару имаше обаче гост от друг вид — мълчаливия, добре възпитан Коное Нобутада, с около десет години по-възрастен от него. Нобутада също имаше благородническа осанка и строг поглед в очите си. Лицето му беше пълно, веждите — гъсти и макар възтъмната му кожа да беше белязана с плитки следи от шарка, приятната сдържаност в поведението правеше този недостатък някак приемлив. На места като Огия човек никога не би предположил, че това е един от най-високопоставените благородници в Киото, глава на семейството, от което се избираха императорските регенти.