Шою махна с ръка.
— Няма защо да го водите. Аз просто ще се върна в нашата стая с Йошино.
— Няма — заяви Мицухиро и още по-здраво прегърна момичето.
— Ах това благородническо безочие! — възкликна Шою. Очите му мятаха искри. Предложи една чаша на Мицухиро с думите: — Нека да решим кой ще я получи, като тук — пред очите й — направим едно надпиване.
— Ами разбира се, това звучи забавно — Мицухиро взе голяма чаша и я постави на масичката между двамата. — Сигурен ли сте, че сте достатъчно млад да издържите на това? — попита той закачливо.
— Няма защо да съм млад, за да се съревновавам с един кльощав благородник!
— Как ще решаваме кой е наред? Не е приятно само да се наливаме. Да играем някоя игра. Който и да загуби, ще трябва да изпие още една пълна чаша. Коя игра да бъде?
— Може да опитаме да видим кой ще надвие другия с поглед.
— Това ще значи да гледам вашето грозно търговско лице. Това не е игра, ами мъчение.
— Не ме засягайте! Хм, какво ще кажете за играта на камък, ножица и хартия?
— Добре!
— Такуан, вие ще бъдете съдия.
— На вашите услуги.
Със сериозни изражения, двамата започнаха. След всеки тур загубилият се оплакваше с подхождащо скръбен тон и всички се смееха.
Йошино Даю тихо се измъкна от стаята, като краят на дългото й кимоно изящно се влачеше подире й, и с тържествена крачка тръгна надолу по коридора. Скоро след като тя си тръгна, Коное Нобутада се обади:
— Аз също трябва да си вървя — и незабелязан се оттегли.
Като се прозина невъздържано, Такуан се излегна и без дори да пита за позволение, положи глава върху коляното на Сумигику. Макар да беше приятно да дреме тук, той изпита също пристъп на виновно съжаление. „Трябва да се прибера, помисли си. Сигурно им е мъчно без мен.“ Мислеше си за Джотаро и Оцу, които пак бяха заедно в дома на господаря Карасумару. Такуан отведе момичето там след тежкото преживяване при Кийомидзудера.
Монахът и господарят Карасумару бяха стари приятели с много общи интереси — поезия, дзен, пиене и дори политика. Към края на миналата година Такуан получи писмо, с което го канеха да прекара новогодишните празници в Киото. „Вие изглежда сте се затворили в някакъв малък храм на село, пишеше Мицухиро. Не ви ли е мъчно за столицата, за доброто саке от Нада, за обществото на красивите жени, за гледката на малките дъждосвирци край река Камо? Ако обичате съня, предполагам, че е добре да се упражнявате в дзен на село, но ако искате нещо по-живо, то елате тук сред хора. В случай, че изпитвате някаква тъга по столицата, не се колебайте да ни посетите.“
Скоро след своето пристигане в началото на новата година Такуан не без изненада видя в двора да си играе Джотаро. Той узна с подробности от Мицухиро какво прави тук момчето и след това от самия Джотаро чу, че няма вест от Оцу, откакто през първия ден на новата година момичето попаднало в ноктите на Осуги.
На сутринта след завръщането си Оцу бе повалена от треска и още беше на легло, като Джотаро се грижеше за нея, седеше по цял ден край възглавницата й, охлаждаше й челото с влажни кърпи и в определеното време й отсипваше от лекарството.
Колкото и да му се искаше да си тръгне, Такуан не можеше да стори това, преди да го е направил неговият домакин, а Мицухиро изглежда все повече и повече се увличаше от надпиването.
Тъй като и двамата състезатели бяха стари пиячи, изглеждаше, че трябва да завършат наравно. Така и стана. Въпреки това те продължиха да пият, седнали с допрени колена, като оживено си бъбреха. Такуан не можеше да разбере дали темата е управлението на военното съсловие, вродените качества на благородничеството или мястото на търговците в развитието на външната търговия, но явно ставаше дума за нещо много сериозно. Монахът вдигна глава от коляното на Сумигику и с все още затворени очи се опря на един от стълбовете до нишата, като от време на време се усмихваше на някой дочут откъслек от разговора. След време Мицухиро с обиден глас попита:
— Къде е Нобутада? Да не си е отишъл у дома?
— Оставете го. А къде е Йошино? — поиска да узнае Шою, който изведнъж придоби твърде трезвен вид.
Мицухиро каза на Риня да повика Йошино.
Докато минаваше покрай стаята, където бяха в началото на вечерта Шою и Коецу, Риня надзърна вътре. Мусаши седеше там сам, с лице точно до белия пламък на лампата.
— Я, не знаех, че сте се върнали — възкликна тя.
— Не съм тук отдавна.