— От задната врата ли влязохте?
— Да.
— Къде ходихте?
— Ъ-ъ, вън от този квартал.
— Обзалагам се, че сте имали среща с някое красиво момиче. Срамота! Срамота! Ще кажа на господарката си — закани се дръзко момичето.
Мусаши се засмя.
— Тук няма никой — отбеляза той. — Какво е станало с тези хора?
— В една друга стая са, играят си с господаря Канган и един свещеник.
— И Коецу ли?
— Не. Не знам той къде е.
— Може да се е прибрал. Ако е така, аз също трябва да си вървя.
— Не бива да говорите така. Щом сте дошли в този дом, не можете да си тръгнете без съгласието на Йошино Даю. Ако просто се измъкнете, ще ви се смеят. А на мен ще ми се карат.
Несвикнал с шегите на куртизанките, Мусаши прие тази вест със сериозно изражение на лицето и с мисълта: „Значи така стояли тук нещата“.
— В никакъв случай не бива да си тръгвате, без да сте си взели както трябва довиждане. Само почакайте тук, докато се върна.
След няколко минути се появи Такуан.
— А ти откъде се взе? — попита той и леко потупа ронина по рамото.
— Какво? — пое си шумно дъх Мусаши. Плъзна се от възглавницата, прилепи ръце до пода и дълбоко се поклони. — Колко дълго време мина, откакто ви виждах за последен път!
Такуан вдигна ръцете му от пода и каза:
— Това е място за забавление и отмора. Няма нужда от тържествени поздрави… Казаха ми, че и Коецу бил тук, но не го виждам.
— Къде, мислите, може да е отишъл?
— Да го намерим. Има доста неща, за които да говоря с тебе насаме, но те могат да почакат до някое по-подходящо време.
Такуан отвори вратата към съседната стая. Там, с крака върху покритото котацу и завит с юрган, лежеше Коецу. Малък позлатен параван го отделяше от останалата част на стаята. Той кротко спеше. Такуан не се реши да го събуди.
Коецу обаче отвори очи по собствена воля. За миг се втренчи в лицето на свещеника, после в това на Мусаши. Не разбираше още какво значи всичко това.
След като му обясниха положението, Коецу заяви:
— Щом в другата стая сте само вие с Мицухиро, нямам нищо против да дойда.
Тримата откриха, че Мицухиро и Шою най-сетне са се наприказвали и сега тънат в скръбно мълчание. Бяха стигнали до мига, в който сакето започва да става горчиво на вкус, устните да пресъхват и глътката вода да навява мисли за дома. Тази вечер последствията бяха дори по-лоши — Йошино ги беше напуснала.
— Защо всички да не се прибираме? — предложи някой.
— Най-добре ще е — съгласиха се останалите.
Макар всъщност да не им се искаше особено да си вървят, те се бояха, че ако останат още, настроението на вечерта съвсем ще се изпари. Щом обаче станаха да си тръгват, в стаята връхлетя Риня заедно с две по-малки момичета. Тя стисна ръката на господаря Канган и каза:
— Простете, че ви накарахме да чакате. Моля ви да не си тръгвате. Йошино Даю е готова да ви приеме в личната си стая. Знам, че е късно, но заради снега вън е светло и в този студ трябва поне да се стоплите както трябва, преди да се качите в паланкините. Елате с нас.
На никой вече не му се играеше. Трудно беше отново да се улови загубеното настроение.
Като забеляза колебанието им, едно от момичетата се обади:
— Йошино каза, че сигурно всички сте сметнали за невъзпитано, дето си е тръгнала така, но тя не виждала какво друго да направи. Ако отстъпи пред господаря Канган, щяла да наскърби господин Фунабаши, а ако тръгне с господин Фунабаши, господарят Канган щял да бъде самотен. Не иска никой от вас двамата да се чувства пренебрегнат, затова ви кани на едно питие преди лягане. Моля ви да я разберете и да останете още малко.
Почувствали, че отказът би бил нелюбезен — и немалко любопитни да видят прочутата куртизанка в собствените й покои — мъжете се оставиха да ги убедят. Момичетата ги поведоха към горния край на градинската стълба, където намериха пет чифта селски сламени сандали. Навлякоха ги и безшумно тръгнаха през мекия сняг. Мусаши нямаше представа какво става, но останалите предположиха, че ще участват в чайна церемония, тъй като за Йошино се знаеше, че е страстна поклонничка на чая. Тъй като след всичкото пиене вечерта никой не би възразил на чаша чай, те не се възпротивиха до мига, в който момичетата подминаха чаения павилион и ги поведоха към някакво обрасло поле.
— Къде ни водите? — попита господарят Канган с укор в гласа. — Та това е черничева градина!
Момичетата се изкискаха и Риня побърза да обясни:
— О, не! Това е нашата градина с божури. Рано през лятото слагаме тук столчета и всички идват да пият и да се радват на цветята.
— Черници или божури, не е много приятно да стоим тук навън в снега. Нима Йошино се опитва да ни простуди?