— Простете. Само още малко остава.
В ъгъла на полето имаше малка къщичка със сламен покрив, която, като се съди по вида, най-вероятно беше селска къща, останала отпреди околността да бъде застроена. Зад нея имаше малка горичка и дворът бе отделен от добре поддържаната градина на Огия.
— Отсам — подканиха ги момичетата и поведоха към една стая с пръстен под, в която стените и подпорите бяха почернели от сажди.
Риня извести за идването им и от вътрешността се чу гласът на Йошино Даю:
— Добре дошли! Моля, влезте.
Огънят в огнището хвърляше меки червеникави отблясъци по хартията на шоджито. Всичко тук изглеждаше изцяло откъснато от града. Щом се огледаха в кухнята и забелязаха окачени на стената наметала за дъжд, мъжете почнаха да се чудят какво ли развлечение им е приготвила Йошино. Шоджито се плъзна настрани и те един по един пристъпиха в стаята с огнището.
Кимоното на Йошино беше в бледо и чисто жълто, обито й — от черен брокат. Лицето й бе изрисувано съвсем леко и тя сега беше вчесала косата си наново по прост, домашен начин. Гостите се загледаха в нея с възхищение.
— Колко необикновено!
— Колко очарователно!
В непридирчивото си облекло на фона на почернелите стени Йошино бе сто пъти по-хубава, отколкото в сложно избродираните костюми по модата Момояма, които по друго време носеше. Ярките кимона, с които бяха свикнали мъжете, лъскавото червило и обкръжението от позлатени паравани и сребърни свещници бяха необходими за една жена с нейния занаят. Но Йошино нямаше нужда от нищо, което да подсилва хубостта й.
— Хмм — каза Шою, — това тук е нещо много особено.
Старецът не беше от онези, които лесно сипят похвали, но сега хапливият му език изглежда временно се укроти.
Без да слага възглавници, Йошино ги покани да седнат до огнището.
— Аз, както виждате, живея тук и не мога да ви предложа много, но имам поне огън. Надявам се сте съгласни, че огънят е най-голямото удоволствие, което може да бъде предложено в студена снеговита нощ, бил гостът княз или просяк. Има добър запас от съчки, така че дори цяла нощ да прекараме в разговори, няма да се налага да използвам за горене растенията от саксиите. Моля, настанете се удобно.
Благородникът, търговецът, художникът и свещеникът седнаха с кръстосани крака пред огнището и протегнаха ръце над огъня. Коецу се замисли за мразовития преход от Огия дотук и поканата да дойдат при този жизнерадостен огън. Наистина е като празненство, а това е същината на гостоприемството.
— Елате и вие при огъня — обади се Йошино.
Тя се усмихна приветливо на Мусаши и се помести леко, за да му направи място.
Мусаши бе поразен от издигнатото общество, в което се оказа. След Тойотоми Хидейоши и Токугава Иеясу тази жена бе навярно най-прочутата личност в Япония. Оставаха разбира се Окуни от театъра Кабуки и любовницата на Хидейоши — Йодогими, но за Йошино се смяташе, че е по-изискана от първата и по-умна, красива и мила от втората. Мъжете, които имаха връзки с нея, бяха известни като „купувачи“, докато нея самата наричаха „Даю“. Всяка първокласна куртизанка бе позната като „даю“, но кажеше ли се Даю с натъртване, се имаше предвид Йошино и никоя друга. Мусаши беше чувал, че тя имала седем слугини да я къпят и две да й режат ноктите.
Тази вечер за първи път в живота си Мусаши се озова в обществото на изрисуваните и изтънчени дами. В отговор на това държанието му стана до вдървеност благовъзпитано. Това беше отчасти и защото не можеше да открие какво толкова изключително намират мъжете в Йошино.
— Моля ви, не се стеснявайте — каза тя. — Елате да седнете тук.
След четвъртата или петата покана Мусаши се предаде. Щом зае мястото до нея, той се захвана да подражава на останалите и неловко протегна като тях ръце над огъня.
Йошино хвърли поглед към ръкава му и зърна някакво червено петно. Докато другите бяха увлечени в разговор, тя тихо извади от своя ръкав парченце хартия и го избърса.
— О, благодаря ви — каза Мусаши.
Ако бе замълчал, никой нямаше да забележи какво стана, но в мига, в който отвори уста, погледите до един се насочиха към аленото петно върху хартията в ръката на Йошино.
Като отвори широко очи, Мицухиро попита:
— Това е кръв, нали?
Йошино се усмихна.
— Не, разбира се. Това е листенце от червен божур.
Счупената лютня
Няколкото съчки в огъня тихо горяха, като изпускаха приятен мирис и осветяваха малката стая, все едно е пладне. Тънкият пушек не дразнеше очите; приличаше на бели божурови листенца, поръсени понякога с пурпурно златни и алени искри. Винаги, когато огънят затихнеше, Йошино добавяше нови съчки от кутията.