Мъжете бяха твърде пленени от хубостта на пламъците, за да питат за подпалките, но накрая Мицухиро се обади:
— Какво дърво слагате? Това не е бор.
— Не — отвърна Йошино. — Божурово дърво е.
Всички останаха леко изненадани. Божурът с неговите тънки, като на храст стъбла надали изглежда подходящ за гориво. Йошино взе една леко овъглена пръчка и я подаде на Мицухиро.
После му разказа, че божурите в градината били засадени преди повече от сто години. В началото на зимата градинарите ги подрязвали много ниско и изрязвали червясалите горни части на стеблата. Отрязаното запазвали за горене. Макар количеството да е малко, то е достатъчно за Йошино.
Божурът, отбеляза тя, е цар на цветята. Навярно е съвсем разбираемо, че изсъхналите му стъбла не са като обикновеното дърво, също както някои хора имат достойнства, които останалите не притежават.
— Колко са онези — рече замислено Йошино, — чиито достойнства надживяват увехналите и умрели цветя? — След това с печална усмивка сама отвърна на въпроса си: — Ние хората цъфтим само през младостта, после, още преди да сме умрели, ставаме сухи, бездушни скелети.
Малко по-късно добави:
— Простете, че нямам какво друго да ви предложа освен сакето и огъня, но поне имаме достатъчно дърва да ни стигнат до изгрев-слънце.
— Не бива да се извинявате. Това е прием, достоен за княз.
Макар привикнал на охолство, Шою бе искрен в похвалата си.
— Има едно нещо, което бих ви помолила да направите за мен — каза Йошино. — Ще ми напишете ли нещо за спомен от тази вечер?
Докато тя натриваше мастилото, момичетата постлаха в съседната стая един вълнен килим и сложиха на него няколко листа китайска хартия. Направена от бамбук и черничево дърво, тя бе твърда и лесно попиваше, най-добрата за калиграфско писане.
Мицухиро пое ролята на домакин, обърна се към Такуан и каза:
— Добри ми отче, след като дамата ни помоли, ще напишете ли нещо подходящо? Или трябва първо да помолим Коецу?
Коленичил, Коецу мълчаливо се дръпна по-напред. Вдигна четката, замисли се за миг и нарисува един божуров цвят.
Над него Такуан написа:
Стихотворението на Такуан бе в японски стил. Мицухиро предпочете да пише по китайски образец и изписа няколко реда от едно стихотворение на Цай Вен:
Под стихотворението на Такуан Йошино написа:
Шою и Мусаши мълчаливо гледаха. Последният изпита голямо облекчение, че никой не настоя и той да напише нещо.
Върнаха се при огнището и си поговориха малко, докато Шою, забелязвайки близо до нишата във вътрешната стая една бива, вид лютия, помоли Йошино да им посвири. Останалите подкрепиха предложението му.
Без следа от някаква свитост момичето взе инструмента и седна в средата на слабо осветената вътрешна стая. Държанието й не беше като на горда от уменията си изкусна свирачка, но не опитваше да си придаде и неуместна плахост. Мъжете прогониха от умовете си случайните мисли, за да могат да се посветят на откъса от „Повести за Хейке“, който тя щеше да изпълни. Нежните, тихи звуци бяха сменени от бурна, после насечена мелодия. Огънят отслабна и в стаята стана по-тъмно. Упоени от музиката, никой не се помръдна, докато едно малко изригване на искри не ги върна отново на земята.
Щом музиката свърши, Йошино с лека усмивка рече:
— Боя се, че не свирих много добре.
Остави лютнята на място и се върна при огъня. Щом мъжете станаха да си вземат довиждане, Мусаши, доволен че е спасен от по-нататъшна досада, бе първият, който отиде до вратата. Йошино един по един се сбогува с останалите, но на него не каза нищо. Щом се обърна да си върви, тя мълчаливо го хвана за ръкава.
— Останете през нощта тук, Мусаши. Някак… не ми се иска да ви оставям да си тръгнете.
Надали лицето на девица, към която са отправили обидно предложение, щеше да е по-румено. Мусаши опита да се измъкне, като се направи, че не е чул, но за всички бе ясно, че е прекалено объркан, за да каже нещо.
Йошино се обърна към Шою и попита:
— Нали няма пречка да го задържа тук?
Мусаши махна ръката на Йошино от ръкава си.
— Не, тръгвам с Коецу.