— Скоро ще се съмне. Елате да пиете чаша чай и да се стоплите до огъня.
— Благодаря — отвърна Мусаши, без да помръдне.
— Готов е вече — повтори тя и опита чая.
Последното, което искаше, бе да се натрапва. Въпреки това й стана малко обидно, че чаят се похабява по този начин. След като изстина и не ставаше вече за пиене, тя го изля в малка кофичка, която държеше за такава цел. Каква полза, помисли си, да предлагам чай на селски момък като него, за когото радостите на това питие са без смисъл?
Макар да бе с гръб към нея, можеше да забележи, че цялото му тяло е изопнато като стоманени доспехи. В погледа й се долавяше разбиране.
— Мусаши.
— Какво?
— Срещу кого сте нащрек?
— Срещу никой. Просто опитвам да не се отпускам прекалено.
— Заради враговете ви ли?
— Естествено.
— В това състояние, както сте сега, ако внезапно ви нападнат наведнъж, тутакси ще ви убият. Сигурна съм в това и се натъжавам.
Той не отговори.
— Една жена като мен не знае нищо за Изкуството на войната, но по вида ви тази вечер имам ужасното чувство, че съм видяла мъж, комуто предстои да бъде посечен. Над вас има някаква мъртвешка сянка. Може ли да е така с един воин, комуто всеки миг е възможно да се наложи да застане пред дузина саби? Може ли такъв мъж да се надява да победи?
Въпросът звучеше добронамерено, обаче обезпокои Мусаши. Той се завъртя на другата страна, премести се до огнището и седна с лице към нея.
— Да не би да твърдите, че съм незрял?
— Ядосах ли ви?
— Нищо, казано от коя да е жена, не може да ме ядоса. Но ми е интересно да узная защо смятате, че се държа като човек, когото скоро ще убият.
Болезнено съзнаваше, че в този миг поддръжниците на Йошиока го заплитат в мрежа от саби, хитрости и тайни проклятия. Очаквал бе техния опит за отмъщение и в двора на Ренгеоин си помисли дали да не отиде да се скрие. Това обаче щеше да е нелюбезно спрямо Коецу и щеше да наруши обещанието си пред Риня. Далеч по-решаващо обаче се оказа опасението да не го обвинят, че е избягал от страх.
След като се върна в Огия, си помисли, че е проявил завидна степен на самообладание. Сега Йошино се присмива на незрялостта му. Ако се закачаше, както обикновено правят куртизанките, това не би го разстроило, но тя изглеждаше съвършено сериозна.
Заяви, че не бил ядосан, но очите му светеха като върхове на саби. Впери поглед право в бялото й лице.
— Изяснете се.
Щом тя не отговори веднага, той каза:
— Или може би просто се шегувахте?
Трапчинките й, за миг изчезнали, пак се появиха.
— Как може да говорите така? — засмя се тя и поклати глава. — Мислите ли, че ще се шегувам с един воин за нещо толкова важно?
— Е, какво искахте да кажете? Отговорете ми!
— Добре. След като изглежда толкова искате да узнаете, ще се опитам да обясня. Слушахте ли, докато свирех на лютнята?
— Какво общо има това?
— Май ви зададох глупав въпрос. Какъвто сте напрегнат, слухът ви надали би могъл да улови тънките и нежни тонове на музиката.
— Не, не е вярно. Слушах ви.
— Хрумна ли ви да се запитате как всички тези сложни съчетания на тихи и силни, високи и ниски звуци могат да се получат само от четири струни?
— Аз слушах разказа. Какво друго е имало за чуване?
— Повечето хора правят така, но на мен ми се иска да направя сега сравнение между лютнята и човека. Вместо да ви описвам как се свири, ще ви кажа едно стихотворение от По Чю-и, където той описва звуците на лютнята. Сигурна съм, че го знаете.
Тя сбърчи леко чело и с тих глас, между пеенето и говора, зарецитира:
— Значи, виждате, една проста лютня може да произведе безкрайно разнообразие от звуци. Това ме е озадачавало още от времето, когато се учех. Накрая счупих една лютня, за да видя какво има вътре. После се опитах сама да си направя. След като опитах така различни неща, най-после разбрах, че тайната на инструмента е в сърцевината.