Изведнъж тя млъкна, излезе и донесе от другата стая лютнята. Веднага щом седна отново, хвана инструмента за грифа и го задържа изправен пред Мусаши.
— Ако разгледате сърцевината отвътре, ще можете да разберете защо са възможни всички тези разнообразни тонове.
Взе в гъвкавата си ръка едно изящно, остро ножче, замахна бързо с него и го заби в крушовидната задна част на лютнята. След три-четири точни удара работата приключи така бързо и успешно, че Мусаши очакваше от инструмента да бликне кръв. Той дори усети лек пристъп на болка, като че острието е засегнало и неговата плът. Йошино остави ножа зад себе си и вдигна лютнята, за да може той да види как е направена.
Мусаши погледна първо лицето й, после счупената лютня и се запита дали тя наистина изпитваше яростта, която привидно се прояви в движенията й. Скритата болка от ударите още не го бе напуснала.
— Както виждате — каза Йошино, — вътрешността на лютнята е почти изцяло куха. Всички разнообразни звуци се дължат на това единствено напречно парче дърво по средата. Това е гръбнакът, жизнената сила, сърцето на инструмента. Ако дървото беше съвсем право и твърдо, звукът би бил еднообразен, но всъщност е изрязано в малко извита форма. Но и това само нямаше да създаде безкрайното разнообразие на лютнята. То се дължи на това, че на дървото е оставена известна свобода да се движи, да трепти в двата си края. С други думи казано, звуковото богатство идва от известна волност, известна отпуснатост в краищата на дървото.
— Същото е и с хората. В живота трябва да умеем да се променяме. Духовете ни трябва да са в състояние да се движат свободно. Да бъдеш много твърд и стегнат значи да си лесно чуплив и нечувствителен.
Очите на Мусаши не помръдваха от лютнята и устните му оставаха здраво стиснати.
— Всичко дотук — продължи тя, — трябва да е очевидно за всекиго, но не е ли присъщо на хората въпреки това да бъдат твърди? С един удар на перцето мога да накарам четирите струни на лютнята да звучат като копие, като сабя, като разкъсващ се облак, и всичко заради тънкото равновесие между здравина и гъвкавост в дървената сърцевина. Когато за първи път ви видях тази вечер, не успях да забележа и следа от гъвкавост — само здрава, неподатлива твърдост. Ако това дръвце беше така обтегнато и неподатливо като вас, един-единствен удар на перцето щеше да скъса струната и дори да счупи дървото. Може да е дръзко, че говорих такива неща, но се тревожех за вас. Не се шегувах и не ви се присмивах. Разбирате ли това?
В далечината пропя петел. През процепите в прозоречните капаци влезе слънчева светлина, отразена от снега. Мусаши седеше и се взираше в осакатеното тяло на лютнята и тресчиците по пода. Кукуригането на петела убягна от слуха му. Не забеляза и светлината на утрото.
— О — обади се Йошино, — съмна се.
Изглеждаше, че съжалява, задето нощта е минала. Протегна ръка за още дърва за огъня, но в същия миг осъзна, че те вече са свършили.
Шумовете на утрото — тракане на отварящи се врати, чуруликането на птиците — проникнаха в стаята, но Йошино не понечи да вдига капаците на прозорците. Макар огънят да бе изстинал, кръвта течеше гореща в жилите й.
Малките момичета, които й прислужваха, добре знаеха, че не бива да отварят вратите на къщата, преди да са били повикани.
Болест на сърцето
За два дни снегът се беше стопил и от топлите пролетни ветрове множеството млади пъпки набъбваха до пръсване. Слънцето печеше и дори памучните дрехи вече ставаха прекалено топли.
Пред входа на жилището на господаря Карасумару стоеше млад дзен-монах. Кимоното му беше опръскано до кръста с кал. След като не получи отговор на неколкократните си повиквания да го пуснат, той заобиколи, стигна до постройките на слугите и се повдигна на пръсти, за да надникне през един от прозорците.
— Какво има, отче? — попита Джотаро.
Монахът се обърна рязко и устата му зина. Не можеше да си представи какво може да прави такъв дрипльо в двора на Карасумару Мицухиро.
— Ако искате подаяния, ще трябва да идете от другата страна до кухнята — каза Джотаро.
— Не съм дошъл да прося — отвърна монахът и извади от кимоното си една кутия за писма. — Аз съм от Нансоджи в областта Идзуми. Това писмо е за Такуан Сохо. Разбрах, че гостувал тук. А ти от прислугата ли си?
— Естествено не. И аз съм гост като Такуан.
— Тъй ли? В такъв случай ще кажеш ли, моля, на Такуан, че съм тук?
— Почакайте тук. Ще го повикам.
Докато влизаше със скок в преддверието, Джотаро се спъна в подножието на един разпънат параван и завитите в кимоното му мандарини се търколиха на пода. Той ги събра бързо и се спусна към вътрешните стаи.