Върна се след няколко минути и осведоми монаха, че Такуан е излязъл.
— Казаха, че бил в Дайтокуджи.
— Знаеш ли кога ще се върне?
— Казаха „доста скоро“.
— Има ли къде да го почакам, без да преча?
Джотаро скочи на двора и поведе монаха право към плевника.
— Може да почакате тук — каза той. — Няма да смущавате никого.
Плевникът бе осеян със слама, колела от каруци, кравешки тор и най-различни други неща, но преди свещеникът да каже нещо, Джотаро вече тичаше през градината към една къщичка в западния край до оградата.
— Оцу! — извика той. — Нося ти мандарини.
Лекарят на господаря Карасумару бе казал на Оцу, че няма за какво да се тревожи. Тя му се довери, макар сама да разбираше колко е отслабнала, само като прекараше ръка по лицето си. Треската още я държеше и апетитът й не се беше върнал, но тази сутрин със слаб глас каза на Джотаро, че иска една мандарина.
Той изостави своя пост до леглото й и отиде първо в кухнята, където само му казаха, че в къщата няма мандарини. Като не намери и в зеленчуковите и останалите хранителни магазини, Джотаро отиде на открития пазар в Кьогоку. Там се предлагаше голямо разнообразие от стоки — копринена прежда, памук, масло за лампи, кожи и така нататък, — но мандарини нямаше. След като си тръгна от пазара, на няколко пъти видът на някакви оранжеви плодове зад оградите на частни градини породи у него надежди, но това се оказаха горчиви портокали и дюли.
Обиколил едва ли не половината град, той постигна успех едва когато се превърна в крадец. Даровете пред шинтоисткото светилище се състояха от купчинки картофи, моркови и мандарини. Мушна плодовете в кимоното си и хвърли поглед наоколо, за да се увери, че никой не го гледа. Уплашен да не би разяреният бог да изникне всеки миг пред него, Джотаро се моли по целия път до дома на Карасумару: „Моля ти се, не ме наказвай. Няма да ги ям аз.“
Нареди мандарините в редица, предложи една на Оцу и я обели. Тя се извърна и отказа да докосне плода.
— Какво има?
Щом се наведе напред да я погледне в лицето, тя още по-дълбоко зарови глава във възглавницата.
— Нищо няма — изхлипа.
— Пак почваш да плачеш, а? — каза Джотаро и цъкна с език.
— Извинявай.
— Не се извинявай. Изяж сега една от тези.
— По-късно.
— Е, изяж поне тази, която обелих. Моля те.
— Оценявам твоята загриженост, Джо, обаче точно сега не мога да ям нищо.
— Това е, понеже толкова много плачеш. Защо си такава тъжна?
— Плача, понеже съм щастлива — ти си толкова добър с мен.
— Не обичам да те гледам такава. Приисква ми се и на мен да заплача.
— Спирам, обещавам ти. Сега ще ми простиш ли?
— Само ако изядеш мандарината. Ако не ядеш нищо, ще умреш.
— По-късно. Изяж ти тази.
— О, не мога — Той тежко преглътна, като си представи гневните очи на бога. — Е, добре де, и двамата ще си вземем по една.
Оцу се обърна и с тънките си пръсти се зае да маха залепналите по обеления плод бели влакна.
— Къде е Такуан? — попита тя разсеяно.
— Казаха ми, че бил в Дайтокуджи.
— Истина ли е, че по-предишната вечер виждал Мусаши?
— Ти чу ли за това?
— Да. Чудя се, дали е казал на Мусаши, че аз съм тук.
— Предполагам.
— Такуан каза, че тези дни ще покани Мусаши да дойде. На теб казвал ли ти е нещо за това?
— Не.
— Чудя се дали е забравил.
— Да го питам ли?
— Моля те — отвърна тя и за първи път се усмихна. — Обаче не го питай пред мен.
— Защо не?
— Такуан е ужасен. Все казва, че съм страдала от „болест по Мусаши“.
— Нима ако дойде Мусаши, начаса няма да станеш и да оздравееш?
— Дори ти ли говориш такива неща?
Но Оцу изгледаше наистина щастлива.
— Там ли е Джотаро? — обади се един от самураите на Мицухиро.
— Ето ме.
— Такуан иска да те види. Ела с мен.
— Иди виж какво иска — подкани го Оцу. — И да не забравиш каквото говорихме. Ще го питаш, нали?
По бледите й страни се прокрадна розов оттенък и тя покри лицето си наполовина със завивката.
Такуан бе в дневната, където разговаряше с господаря Мицухиро. Джотаро с един замах плъзна вратата настрани и попита:
— Търсили ли сте ме?
— Да. Влез.
Мицухиро изгледа момчето с доброжелателна усмивка, без да обръща внимание на липсата на възпитание у него.
Щом седна, Джотаро се обърна към Такуан:
— Преди малко тук идва един свещеник, също като вас. Каза, че бил от Нансоджи. Да ида ли да го доведа?
— Остави това. Вече знам за него. Оплака ми се какъв калпазанин си.
— Аз ли?
— Мислиш ли, че е възпитано да заведеш някой гост в плевника и да го оставиш там?