— Как изглеждаше?
Суматохата замря така внезапно, както и започна, и още преди да дойде време да заприиждат посетители, вече никой не говореше за произшествието. Сбивания ставаха често и обитателите на квартала на бърза ръка уреждаха или скриваха по-кървавите от тях, за да избегнат разследване от страна на властите.
Докато главните улици тук бяха осветени като посред бял ден, имаше странични пресечки и незастроени места, които бяха съвсем тъмни. Джотаро си намери някакво скривалище, което после смени с друго. Доста простодушно си мислеше, че ще успее да се измъкне, но всъщност целият квартал бе обграден с висока десет стъпки стена, направена от обгорени, подострени в горния край трупи. След като стигна до нея, той опипом тръгна от вътрешната й страна, но не успя да намери дори голям процеп, какво остава за врата. Когато тръгна назад, за да избегне една от големите улици, забеляза някакво младо момиче. Погледите им се срещнаха, тя го повика тихо и му махна с нежната си бяла ръка да се приближи.
— Мен ли викате? — предпазливо попита Джотаро. Не откри в покритото с бяла пудра лице лоши намерения и дойде по-наблизо. — Какво има?
— Не си ли ти момчето, което дойде в Огия да пита за Миямото Мусаши? — попита с мек глас тя.
— Да.
— Казваш се Джотаро, нали?
— А-ха.
— Ела с мен. Ще те заведа при Мусаши.
— Къде е той? — попита Джотаро, отново изпълнен с подозрения.
Момичето се спря и обясни, че Йошино Даю, сериозно загрижена от произшествието със слугата, я пратила да потърси Джотаро и да го отведе до мястото, където се крие Мусаши.
— Вие прислужница на Йошино Даю ли сте? — попита момчето с израз на признателност.
— Да. Сега можеш да си спокоен. Ако тя те защити, никой в квартала не може да те пипне.
— Моят учител наистина ли е там?
— Ако не беше, защо да ти показвам пътя сега?
— Какво прави той на такова място?
— Щом отвориш вратата на онази селска къщичка там, ще можеш сам да видиш. Сега трябва да се връщам на работа.
И тя тихо изчезна зад храстите в съседната градина.
Къщичката изглеждаше прекалено скромна, за да бъде окончателна цел на неговото дирене, но не можеше да си тръгне, без да е проверил. За да стигне до един от страничните прозорци, Джотаро претърколи един от градинските камъни до стената, покачи се на него и притисна нос в бамбуковата решетка.
— Той е там! — каза той, като снижи глас и с труд се опита да скрие присъствието си.
Жадуваше да протегне ръка и да докосне своя учител. Толкова време бе минало!
Мусаши беше заспал до огнището, подпрял глава на ръката си. Облеклото му не приличаше на нищо, в което го бе виждал по-рано Джотаро — копринено кимоно на едри шарки, като онези, които носеха градските контета. На пода бе постлано червено парче вълнен плат; върху него лежаха четка за рисуване, мастилница и няколко листа хартия. На единия Мусаши се бе упражнявал да рисува патладжан, на другия — птича глава.
Джотаро остана потресен.
„Как може да си губи времето в рисуване на картинки?, запита се ядосан той. Не знае ли, че Оцу е болна?“
Раменете на Мусаши бяха наполовина загърнати с тежък извезан плат. Несъмнено това бе женска дреха, а яркото кимоно беше направо противно. Джотаро долови някакъв полъх на сладострастие, в който се таеше нещо зло. Както в първия ден на новата година, сега го заля вълна на горчиво възмущение от порочния живот на възрастните. „Нещо не е наред с него, помисли си. Това не е истинският Мусаши.“
Раздразнението му бавно премина в пакостливост и той реши, че знае как да постъпи. „Добре ще го изплаша“, реши и много тихо понечи да слезе от камъка.
— Джотаро — извика Мусаши. — Кой те доведе дотук?
Момчето се спря и отново погледна през прозореца. Мусаши още лежеше, но очите му бяха полуотворени и се усмихваше.
Джотаро се спусна към предната страна на къщата, изтича през вратата и обгърна с ръце раменете на своя учител.
— Сенсей! — избъбри той щастливо.
— Значи дойде, а? — Легнал по гръб, Мусаши протегна ръце, прегърна момчето и притисна мръсната му глава към гърдите си. — Откъде знаеше, че съм тук? Такуан ли ти каза? Много време мина, а?
Без да го пуска, той седна. Сгушен до топлите гърди, които почти бе забравил, Джотаро зашава с глава като кученце.
Накрая той премести главата си на коляното на Мусаши и остана да лежи така.
— Оцу е болна на легло. Можете да си представите колко много иска да ви види. Все повтаря, че стига само да дойдете, и ще се оправи. Само веднъж, това е всичко, което иска.
— Горката Оцу.
— Тя ви видя на моста в първия ден от новата година, докато говорехте с онова смахнато момиче. Ядоса се и се затвори като охлюв в черупката си. Опитах се да я завлека до моста, но не искаше да дойде.