Нека се срещнем, когато пак ни се удаде възможност. Макар може би да изглежда дълъг, животът в действителност е прекалено къс. Моля ви да се грижите за себе си. Поздрави отдалеч.
Макар малко на брой, думите бяха топли и много искрени.
— Дрехите ви са в този пакет — каза прислужникът. — Майката на Коецу нарочно ме помоли да ви предам от нея най-добри пожелания.
Поклони се и излезе.
Мусаши погледна памучното кимоно, старо, окъсано, толкова често излагано на дъжда и росата, покрито с петна от пот. Кожата му се чувстваше под него по-добре, отколкото под тънките коприни, които му дадоха в Огия; това със сигурност бе облеклото за човек, зает със сериозно изучаване на сабленото изкуство. Нито имаше нужда, нито желаеше нещо по-добро.
Очакваше, след като е била няколко дни сгъната, дрехата да има мирис на застояло, но щом мушна ръце в ръкавите, откри, че има много свеж дъх. Беше изпрана и гънките ясно личаха. Сети се, че Мийошу я е изпрала сама и му се прииска и той да имаше майка. Замисли се за дългия живот в самота, който го очаква, без други близки освен сестра му, която живее в планини, където той самият никога не ще може да се върне. Остана така известно време с поглед, наведен към огъня.
— Да вървим — каза накрая.
Стегна обито си и мушна под него своята любима сабя. В същия миг усещането за самотност се изпари така бързо, както го бе и обзело. Тази сабя, помисли си, ще трябва да му бъде майка, баща, брат и сестра. Това се зарече преди години, така и трябваше да бъде.
Джотаро вече беше навън и се взираше нагоре в звездите. Мислеше си, че колкото и късно да пристигнат в дома на господаря Карасумару, Оцу ще е още будна.
— Ама ще се изненада! — каза си той. — Толкова ще е щастлива, че сигурно пак ще започне да плаче.
— Джотаро — обади се Мусаши, — през дървената порта отзад ли влезе?
— Не знам дали е било отзад. Онази там беше.
— Иди там и ме почакай.
— Няма ли да тръгнем заедно?
— Да, но първо искам да кажа „довиждане“ на Йошино. Няма да се бавя.
— Добре, при портата съм.
Това, че Мусаши го напуска дори за няколко минути, накара момчето да потръпне тревожно, но точно тази вечер би направил всичко, което поиска от него учителят му.
Огия бе едно приятно, но само временно убежище. Мусаши реши, че откъсването от външния свят му беше от полза. Досега тялото и духът му бяха като лед, плътни и студени, без чувство за красотата на луната, без поглед за цветята, без усет за слънцето. Нямаше съмнения относно правилността на аскетичния живот, който води, но сега разбираше как себеотрицанието би могло да го направи тесногръд и закостенял. Преди години Такуан му каза, че неговата сила не е по-различна от тази на някой див звяр. Никан го предупреди за опасността от това да си прекалено силен. След битката с Деншичиро тялото и душата му бяха пренапрегнати. През последните два дни си позволи свобода и остави духа си да се рее свободно. Пийна малко, спа, когато му се приискаше, чете, опитва се да рисува, прозяваше се и се протягаше на воля. Такава почивка беше от огромна полза и той реши, че тя е важна и за него ще продължи да бъде важно от време на време да има два-три дни на пълен отдих.
Докато стоеше в градината и гледаше светлините и сенките в предните стаи, си помисли: „Трябва да кажа на Йошино Даю поне една дума за благодарност заради всичко, което направи.“ Но после промени намерението си. Не беше трудно да чуе подрънкването на шамисена и дрезгавите песни на гостите. Не виждаше начин да се промъкне вътре, за да я види. По-добре да й благодари в сърцето си и да се надява тя да разбере това. И след като се поклони към предната част на дома, Мусаши си тръгна.
Навън махна с ръка на Джотаро. Щом момчето изтича при него, чуха да идва Риня. Носеше една бележка от Йошино. Тя я пъхна в ръката на Мусаши и изчезна.
Листчето беше малко и красиво оцветено. Щом го разгъна, до ноздрите му стигна мирис на алоево дърво. Посланието гласеше:
Повече от злощастните листа, които нощ след нощ съхнат и се разпадат, се помни един поглед към лунната светлина през клоните. Макар клоните да се смеят, докато плача над чашата на другиго, аз Ви пращам тези думи за спомен.
— От кого е бележката? — попита Джотаро.
— Всъщност от никой.
— От някоя жена ли?
— Има ли някакво значение?
— Какво пише?
— Няма нужда да знаеш.
Мусаши сгъна листчето.
Джотаро се наведе над ръката му и каза:
— Хубаво мирише. Това е алое.
Портата
Джотаро си помисли, че сега следва да се измъкнат от квартала, без да бъдат забелязани.