— Оттук стигаме до главната порта — каза той. — Там е опасно.
— М-м.
— Трябва да има друг изход.
— Не са ли всички врати освен главната затворени през нощта?
— Можем да се изкатерим по стената.
— Това ще е страхливо. Аз, нали разбираш, имам чувство за чест, а трябва да пазя и името си. В подходящото време ще изляза право през главната порта.
— Наистина ли?
Макар и стреснато, момчето не възрази. Добре разбираше, че според правилата на военното съсловие, ако човек няма гордост, той не струва нищо.
— Разбира се — отвърна Мусаши. — Ти обаче не. Още си дете. Можеш да излезеш от някое по-безопасно място.
— Как?
— През стената.
— Самичък ли?
— Самичък.
— Не мога.
— Защо?
— Ще ме вземат за страхливец.
— Не ставай глупав. Те преследват мен, не тебе.
— Но къде ще се срещнем?
— На манежа Янаги.
— Сигурен ли сте, че ще дойдете?
— Напълно.
— Нали обещавате, че няма пак да избягате?
— Няма да избягам. Едно от нещата, на които нямам намерение да те уча, е да лъжеш. Казах, че ще дойда и ще дойда. А сега, докато няма никой наоколо, дай да те прекачим през стената.
Преди да се затича към оградата, Джотаро се огледа предпазливо. После се спря точно до стената и унило погледна нагоре. Беше поне два пъти по-висока от него. Мусаши се приближи до момчето, нарамил някаква торба с дървени въглища. Пусна я на земята и надникна през една пролука навън.
— Виждате ли някой там? — попита Джотаро.
— Не, само храсталак. Може отдолу да има вода, така че трябва да внимаваш, като скачаш.
— Не ме е грижа, че ще се намокря, обаче как ще стигна до върха на тази стена?
Мусаши като че не чу въпроса.
— Трябва да предположим, че на важните места от другата страна на главната порта са поставени стражи. Преди да скочиш, добре се огледай или току-виж си се озовал срещу острието на някоя сабя.
— Ясно.
— Ще хвърля тази торба през стената като примамка. Ако нищо не се случи, можеш да тръгваш.
Той се наведе и Джотаро скочи на гърба му.
— Качи ми се на раменете.
— Мръсни ми са сандалите.
— Остави това.
Джотаро се издърпа нагоре и се изправи.
— Можеш ли да стигнеш до горе?
— Не.
— Ако скочиш, ще стане ли?
— Не ми се вярва.
— Добре тогава, стъпи ми на дланите.
Той изпъна ръце право над главата си.
— Хванах се! — извика приглушено Джотаро.
Мусаши взе в една ръка торбата с въглища и я хвърли колкото можеше по-нависоко. Тя тупна в шубрака. Нищо не се случи.
— Няма вода — обяви Джотаро, след като бе скочил долу.
— Сега — умната.
Мусаши остана да наднича с едно око през процепа, докато престана да чува стъпките на момчето, после пъргаво и безгрижно тръгна към най-оживената от главните улици. Никой от веселите посетители, които сновяха наоколо, не му обърна внимание.
Щом излезе през главната порта, хората от Йошиока си поеха дружно дъх и всички впериха очи в него. Освен стражите на вратата, покрай големите огньове, до които чакат носачите на паланкини, бяха наклякали сега и самураи, а в чайната Амигаса и в пивницата от другата страна на улицата стояха други, които да ги сменят. Бдителността им нито за миг не бе намалявала. Без да се двоумят, вдигаха кошници, оглеждаха лицата на минувачите, спираха паланкините и караха возещите се да слизат.
На няколко пъти започваха преговори с Огия да претърсят заведението, но с тях не стигнаха до никъде. Според управата Мусаши не бил там. Йошиока не можеха да се опрат на слуха, че Йошино Даю закриляла Мусаши. Тя бе прекалено високо почитана, както в квартала, така и в самия град, за да бъде нападната без сериозни последствия.
Принудени да водят война на изчакване, Йошиока обкръжиха квартала отдалеч. Не изключваха възможността Мусаши да се опита да избяга през стената, но повечето от тях очакваха той да излезе през портата — преоблечен или в закрит паланкин. Единствената възможност, за която не бяха подготвени, беше настоящата.
Никой не се помръдна да препречи пътя на Мусаши, нито пък той се спря заради тях. С широки стъпки измина сто разкрача, преди един от самураите да извика:
— Спрете го!
— След него!
Седем-осем викащи мъже затвориха улицата зад Мусаши в опит да го издебнат.
— Мусаши, чакай! — извика някой сърдито.
— Какво има? — отвърна той тутакси, като стресна всички със силата на своя глас.
Отстъпи встрани от пътя и опря гръб до стената на някаква барака. Беше част от една дъскорезница и вътре спяха двама от работниците. Единият отвори леко вратата, но след бърз поглед я затръшна и залости.
Викащи и виещи като глутница бездомни кучета, мъжете от Йошиока постепенно се подредиха около Мусаши в черен полумесец. Той впери в тях внимателен поглед, за да премери силата им, да оцени разположението и да се подготви откъде може да дойде ударът. Тридесетте мъже бързо престанаха да си служат със своите тридесет глави. За Мусаши не беше трудно да проследи хода на общото им мислене.