Той бързо мръдна към портата, при което Мусаши го хвана здраво за китката и каза:
— Недей още. Няма да вляза в къщата. Искам да предадеш на Оцу нещо от мен.
— Няма да влезете ли? Че не дойдохте ли затова тук?
— Не. Исках само да се уверя, че ще се прибереш невредим.
— Трябва да дойдете! Не може да си тръгнете сега!
Той трескаво задърпа Мусаши за ръкава.
— Говори по-тихо — смъмри го Мусаши, — и ме чуй.
— Не искам да ви слушам! Няма! Обещахте да дойдете с мен.
— И наистина дойдох, нали?
— Не съм ви повикал да разглеждате портата. Помолих ви да дойдете при Оцу.
— Успокой се… Кой знае, може много скоро да съм вече мъртъв.
— Това не е нищо ново. Винаги сте казвали, че един самурай по всяко време трябва да е готов за смъртта.
— Така е и за мен е добър урок да те чуя, че повтаряш моите думи. Този път обаче е по-различно. Вече знам, че вероятността да оцелея не е и едно на десет. Ето защо ми се струва, че не бива да се виждам с Оцу.
— Нищо не разбирам.
— И да ти обясня, сега няма да разбереш. Обаче като пораснеш, ще можеш.
— Истината ли казвате? Наистина ли смятате, че ще умрете?
— Наистина. Но ти не можеш да кажеш това на Оцу, не и докато е болна. Кажи й да бъде силна, да си избере път, който ще я отведе до бъдещо щастие. Това е, което искам да й предам. Не бива изобщо да споменаваш, че ще ме убият.
— Ще й кажа! Всичко ще й кажа! Как мога да излъжа Оцу? О, моля ви се, елате с мен.
Мусаши го бутна настрана.
— Ти не ме слушаш.
Джотаро не успяваше да сдържи сълзите си.
— Обаче… обаче на мен ми е жал за нея. Ако й кажа, че сте отказал да я видите, тя ще се разболее още повече. Знам, че така ще стане.
— Ето защо трябва да й предадеш какво съм казал. Кажи й, че и за двама ни няма да е добре да се срещнем, докато още се обучавам да стана воин. Аз съм избрал пътя на ученик. Това иска от мен да преодолея чувствата си, да водя живот на въздържание, сам да търся трудностите. Помисли, Джотаро. Ти самият ще трябва да тръгнеш по същия път или никога няма да станеш уважаващ себе си боец.
Момчето млъкна и само продължи да плаче. Мусаши протегна ръка и го прегърна.
— Пътят на самураите е такъв — човек не знае докъде ще го отведе той. Когато вече ме няма, трябва да си намериш добър учител. Сега не мога да се срещна с Оцу, понеже знам, че в крайна сметка тя ще е по-щастлива, ако не се види с мен. А когато намери щастието, ще разбере какво изпитвам аз сега. Онази светлина — сигурен ли си, че е от нейната стая? Трябва да е самотна. Сега върви и се наспи.
Джотаро започваше да проумява колебанието на Мусаши, но сега застана с гръб към своя учител и в тази стойка имаше следа от раздразнение. Разбра, че не може повече да настоява пред него.
Вдигна насълзеното си лице и се вкопчи в последния лъч надежда.
— Когато свършите с учението си, ще се срещнете ли с Оцу и ще се сдобрите ли с нея? Нали ще го направите? Като решите, че сте учил достатъчно дълго.
— Да, когато дойде това време.
— И кога ще е?
— Трудно е да се каже.
— Може би две години?
Мусаши не отговори.
— Три години?
— Пътят на този, който се учи, никога не свършва.
— Никога повече ли няма да се видите с Оцу, до края на живота си?
— Ако съм се родил с подходящите заложби, може някой ден да постигна моята цел. Ако ли не, може цял живот да остана глупав като сега. Обаче пред мен е възможността скоро да умра. Как може при това положение един мъж да обещае нещо на млада жена като Оцу?
Каза повече, отколкото възнамеряваше. Първо Джотаро изглеждаше озадачен, но после тържествуващо заяви:
— Няма нужда да обещавате нищо на Оцу. Моля ви само да доядете да я видите.
— Не е толкова просто. Оцу е млада жена. Аз съм млад мъж. Не ми се ще да ти признавам това, но ако сега я видя, боя се, че сълзите й може да ме накарат да отстъпя. Няма да устоя на решението, което съм взел.
Мусаши вече не беше онзи дързък младеж, който отблъсна Оцу на моста Ханада. Себичността и безразсъдството му бяха намалели, бе станал по-кротък и много по-търпелив. Чарът на Йошино можеше отново да разпали огъня на страстта, ако той не бе отхвърлил любовта й, досущ както пламъкът отблъсква водата. Когато обаче жената бе Оцу, Мусаши вече не беше уверен в своята способност да се овладее. Знаеше, че не бива да мисли за нея, без да предвижда въздействието, което би могъл да окаже върху живота й.
— Сега разбра ли? — чу Джотаро гласа на Мусаши близо до ухото си.
Момчето изтри сълзите от очите си, но щом отмести ръка от лицето и се огледа, не видя нищо, освен гъстата и черна мъгла.
— Сенсей! — извика то.
Още докато тичаше към ъгъла на дългата кирпичена стена, осъзна, че виковете му въобще няма да накарат Мусаши да се върне. Притисна лице към стената и сълзите му отново придойдоха. И този път се чувстваше съвсем безсилен пред разсъжденията на възрастните. Плака, докато гърлото му се схвана и вече не можеше да издаде нито звук. Раменете му обаче продължаваха да се тресат от пристъпи на ридания.