Забеляза пред портата за прислугата някаква жена и реши, че трябва да е някое от момичетата от кухнята, ходило късно по някаква работа. Запита се дали го е чула да плаче.
Смътната сянка вдигна булото си и бавно тръгна към него.
— Джотаро? Джотаро, ти ли си това?
— Оцу! Какво правиш тук? Ти си болна.
— Тревожех се за теб. Защо си излязъл, без да кажеш на никого нищо? Къде беше всичкото това време? Запалиха лампите, затвориха портата, а тебе още те няма. Не мога да ти опиша как се притесних.
— Ти си луда. Ами ако пак ти се засили треската? Веднага се връщай в леглото!
— Защо си плакал?
— По-късно ще ти кажа.
— Искам да знам сега. Трябва да е станало нещо, че да си така разстроен. Гонил си Такуан, нали?
— Хм-м. Да.
— Намери ли къде е Мусаши?
— Такуан е лош. Мразя го!
— Не ти ли каза?
— Ъ-ъ, не.
— Ти криеш нещо от мен.
— Ох, и двамата не мога да ви търпя! — изплака Джотаро. — И теб, и този мой глупав учител. Нищо не мога да ти кажа, преди да си си легнала и да съм ти сложил на главата студена кърпа. Ако сега не се прибереш в къщата, ще те завлека дотам.
Като я хвана с едната ръка за китката и заудря по вратата с другата, той разярен извика:
— Отворете! Болното момиче е тук навън. Ако не побързате, съвсем ще измръзне!
Наздравица за утрото
Матахачи се спря на настлания с чакъл път и избърса потта от челото си. Беше тичал през цялото време от улица Годжо до хълма Санен. Лицето му бе здравата зачервено, но това се дължеше не толкова на извънредното телесно напрягане, колкото на изпитото саке. Той се приведе, влезе през порутената порта и закрачи към къщичката от другата страна на зеленчуковата градина.
— Майко! — извика напрегнато. После надзърна в къщата и промърмори: — Пак ли спи?
След като спря на кладенеца да си измие ръцете и краката, Матахачи влезе в къщата.
Осуги прекъсна хъркането си, отвори очи и седна в леглото.
— За какво вдигаш такъв шум? — попита тя раздразнително.
— О, събуди ли се най-накрая?
— Какво ще рече това?
— Стига само да поседна за минутка, и ти почваш да се жалваш колко съм бил мързелив и да ми натякваш да съм търсел Мусаши.
— Добре — отвърна възмутено Осуги, — прощавай, че съм стара. Трябва да спя, за да си пазя здравето, обаче с ума ми всичко е наред. Не съм се чувствала добре от онази нощ, когато Оцу се измъкна. А китката още ме боли на онова място, където я стисна Такуан.
— Защо всеки път, когато ми е добре, ти почваш да се оплакваш за нещо?
Осуги го изгледа ядосано.
— Въпреки че съм на възраст, не ме чуваш често да се оплаквам. Научил ли си нещо за Оцу или Мусаши?
— В града само старите жени, дето по цял ден спят, още не знаят какво е станало.
— Какво? Какво е станало?
Осуги тутакси се изправи на колене и припълзя по-близо до сина си.
— Мусаши за трети път ще има двубой с училището Йошиока.
— Къде? Кога?
— При Янагимачи има поставена табела с всички подробности. Ще бъде рано утре сутринта в село Ичиджоджи.
— Янагимачи! Това е кварталът на леките жени. — Очите на Осуги се свиха. — Ти каква работа си имал да се шляеш посред бял ден на такова място?
— Не съм се шлял — възпротиви се Матахачи. — Ти винаги грешно вземаш нещата. Бях там, понеже мястото е добро, за да се понаучи нещо.
— Остави това. Само се пошегувах. Доволна съм, че улегна и няма да се върнеш към лошия си живот. Но добре ли съм те чула? „Утре сутринта“ ли каза?
— Да, в пет часа.
Осуги се замисли.
— Ти каза ли ми, че познаваш някакъв човек от училището Йошиока?
— Да, обаче не се запознах с него при много благоприятни обстоятелства. Защо?
— Искам да ме заведеш в училището, още сега. Приготви се.
Матахачи за пореден път се порази от прищевките на старите хора. Без да се помръдне, той хладно заяви:
— За какво се вълнуваш? Човек ще си помисли, че къщата се е запалила. Какво очакваш да постигнеш, като идеш в училището Йошиока?
— Ще им предложа нашата помощ, разбира се.
— А?
— Утре те ще убият Мусаши. Ще ги помоля да ни позволят да участваме и ние. Може да не им помогнем много, но поне веднъж добре ще го измлатим.
— Ти трябва да се шегуваш, майко! — изсмя се Матахачи.
— Какво ти се струва толкова смешно?
— Ама си глупава!