— Как смееш да говориш така?! Ти си глупавият.
— Вместо да спорим, излез и погледни навън. Йошиока са се настървили за кръв — това е тяхната последна възможност. Правилата на двубоя няма да значат за тях нищо. Единственият начин въобще да спасят дома Йошиока е да убият Мусаши — всякак, както би било възможно. Не е тайна, че ще го нападнат всички наведнъж.
— Така ли? — измърка доволно Осуги. — Значи Мусаши непременно ще бъде убит… Нали така?
— Не съм толкова сигурен. Може да си доведе хора да му помогнат и тогава ще стане доста голяма битка. Много хора очакват това.
— Може да са прави, но все пак това ме дразни. Не може, след като толкова време го търсихме, просто да си седнем на ръцете и да оставим да го убие някой друг.
— Съгласен съм и ето какво съм намислил — отвърна възбудено Матахачи. — Ако идем там преди битката, можем да се представим на хората от Йошиока и да им разкажем заради какво преследваме Мусаши. Сигурен съм, че ще ни позволят да ударим поне веднъж трупа му. Тогава можем да вземем малко от косата или ръкава, или нещо подобно и с това да докажем на хората на село, че сме го убили. Нали това ще възстанови името ни?
— Добро хрумване е това, сине. Съмнявам се да има по-подходящ начин от този. — Явно забравила, че преди малко му предложи същото, Осуги изправи рамене и добави: — Това не само ще очисти нашето име, но и след смъртта на Мусаши Оцу ще е като риба на сухо.
Възстановил спокойствието на майка си, Матахачи изпита облекчение — но и жажда.
— Е, уредихме това. Сега има да почакаме няколко часа. Не мислиш ли да си пийнем малко саке преди вечеря?
— Хмм, добре. Накарай да донесат. И аз ще си пийна в чест на нашата наближаваща победа.
Матахачи опря ръце на коленете си и понечи да стане, но хвърли поглед настрани, премигна и остана така втренчен.
— Акеми! — извика той и се затича към прозорчето.
Момичето стоеше свито под едно дърво точно отпред, като виновно коте, което не е успяло навреме да се скрие. Тя го изгледа с невярващи очи и шумно си пое дъх.
— Матахачи, това ти ли си?
— Какво те води тук?
— О, отседнала съм на това място от известно време.
— Нямах представа. С Око ли сте?
— Не.
— Не живееш ли вече с нея?
— Не. Нали познаваш Гион Тоджи?
— Чувал съм за него.
— Той и майка избягаха заедно.
Камбанката й подрънна, когато тя вдигна ръкав, за да скрие сълзите си.
Дървото хвърляше леко синкава сянка; тилът, нежната длан, всичко в нея изглеждаше много по-различно, отколкото у онази Акеми, която Матахачи си спомняше. Момичешкото очарование, което така го пленяваше в Ибуки и разсейваше мрачните му мисли в Йомоги, вече бе изчезнало.
— Матахачи — обади се подозрително Осуги, — с кого говориш там?
— Едно момиче, за което ти бях казвал преди. Дъщерята на Око.
— Тя ли? Какво е правила, да не е подслушвала?
Матахачи се извърна и разгорещено възкликна:
— Защо все правиш прибързани изводи? И тя е отседнала тук. Просто случайно минава покрай прозореца. Нали така, Акеми?
— Да, не съм и сънувала, че може да сте тук, макар веднъж да видях някакво момиче на име Оцу.
— Говори ли с нея?
— Всъщност — не, но по-късно почнах да се чудя, не беше ли това момичето, за което ти беше сгоден.
— Да.
— Така си и мислех. Майка ми много ядове ти създаде, а?
Матахачи се направи, че не е чул въпроса.
— Още ли не си омъжена? Виждаш ми се някак променена.
— След като ти си тръгна, майка направо ми вгорчи живота. Търпях я колкото можех по-дълго, понеже ми е майка. Миналата година обаче, докато бяхме в Сумийоши, избягах от нея.
— Тя ни съсипа живота и на двамата, а? Но ти само почакай и ще видиш. Накрая тя ще получи, каквото заслужава.
— Дори не ме е грижа какво ще стане с нея. Иска ми се само да зная какво ще правя отсега нататък.
— И с мен е така. Бъдещето не изглежда много светло. Ще ми се да си уредя сметките с Око, но навярно до края само ще си го мисля.
Докато двамата се оплакваха от затрудненията си, Осуги вече се бе заела със своите приготовления за път. Сега тя цъкна с език и остро каза:
— Матахачи! Защо стоиш там само да си бъбриш с човек, с когото нямаме нищо общо? Ела да ми помогнеш за вързопа!
— Да, майко.
— Довиждане, Матахачи. Пак ще се видим.
С притеснен и объркан вид, Акеми бързо се отдалечи.
Скоро някой запали лампа и се появи прислужницата с подноси за вечеря и сакето. Без да гледат сметката, майка и син си подадоха поставените на подноса между двамата чаши. Слугите, които един по един дойдоха да поднесат почитанията си, бяха последвани от самия стопанин на странноприемницата.
— Значи тази вечер заминавате? — попита той. — Хубаво беше да сте при нас така дълго. Съжалявам, че не можахме да ви окажем цялото внимание, което заслужавате. Надяваме се следващия път, когато дойдете в Киото, пак да ви видим.