— Благодаря ви — отвърна Осуги. — Аз с радост може да дойда пак. Я да видим, от края на годината минаха, колко — три месеца?
— Да, горе-долу. Ще ни липсвате.
— Няма ли да пийнете с нас едно малко саке?
— Много мило от ваша страна, благодаря. Но доста необичайно е да се заминава през нощта. Какво ви накара да решите така?
— Да ви кажа право, много внезапно изникна една важна работа. Впрочем, случайно да имате карта на село Ичиджоджи?
— Я да се сетя — това е едно малко селище от другата страна на Ширакава, близо до върха Хиеи. Не ми се струва, че е добре да ходите там посред нощ. Доста пусто е и…
— Това няма значение — прекъсна го Матахачи. — Ще ни начертаете ли просто една карта, моля ви?
— С удоволствие. Един от прислужниците ми е родом оттам. Той веднага може да ми даде необходимите сведения. Ичиджоджи, знаете ли, не е много населено, но е доста разпръснато село.
Малко пийнал, Матахачи рязко каза:
— Не се тревожете къде сме тръгнали. Искаме само да знаем как да стигнем дотам.
— О, простете. Пригответе се спокойно за път.
Той потри раболепно ръце и с поклон се отдалечи към терасата.
В мига, в който се канеше да пристъпи в градината, към него дотичаха трима-четирима от служителите и началникът на прислугата възбудено попита:
— Не е ли минала оттук?
— Кой?
— Момичето, което беше настанено в задната стая.
— Е, и какво тя?
— Сигурен съм, че я виждах по-рано тази вечер, но когато погледнах в нейната стая и…
— Давай направо!
— Не можем да я намерим.
— Тъпак такъв! — извика стопанинът. По разяреното му лице нямаше и следа от мазното раболепие, което показа преди няколко мига. — Каква полза да търчите така наоколо, след като си е тръгнала? По вида й трябваше да се сетите, че нещо не е наред. Чакали сте цяла седмица, преди да проверите дали има пари? Как мога да върша работа с хора, които правят глупости като вас?
— Простете, господине. Стори ни се порядъчна.
— Е, сега е твърде късно. Най-добре вижте дали от стаите на другите гости не е изчезнало нещо. Ох, каква сбирщина от глупаци!
Той се понесе към предната страна на хана.
Осуги и Матахачи пиха още малко саке, после старицата премина на чай и посъветва сина си да направи същото.
— Само ще довърша каквото е останало — каза той и си наля още една чаша. — Не искам нищо за ядене.
— Не е добре да не се храниш. Вземи си поне малко ориз и туршия.
В градината и по коридорите тичаха служители и прислужници и размахваха фенерите си.
— Не изглежда да са я уловили — отбеляза Осуги. — Не исках да се меся и си замълчах пред стопанина, но не смяташ ли, че момичето, което търсят, е онова, с което ти по-рано говореше?
— Няма да се изненадам.
— Е, не може да се очаква много от някой, роден от майка като нейната. Защо за бога се държа с нея така приятелски?
— Някак ми е жал за момичето. Тежък живот е имала.
— Е, бъди внимателен и не се издавай, че я познаваш. Ако ханджията си помисли, че тя има нещо общо с нас, ще поиска да й платим сметката.
Матахачи си мислеше сега за други неща. Хвана се отзад за главата, излегна се и промърмори:
— Мога да я убия тази уличница! Пред очите ми е лицето й. Не Мусаши ме отклони от правия път. Око беше!
— Не бъда глупав! — смъмри го остро Осуги. — Да приемем, че беше убил Око — каква полза щеше да има от това за нашето семейно име? Никой в селото не я познава и не го е грижа за нея.
В два стопанинът излезе с един фенер на терасата и обяви часа.
Матахачи се протегна и попита:
— Хванахте ли момичето?
— Не, и помен няма от нея. — Мъжът въздъхна. — Хубава беше и слугите са си помислили, че дори да не може да плати сметката, можем да си върнем парите, като я накараме известно време да поживее тук — ако ме разбирате. За нещастие се оказа малко по-бърза от нас.
Матахачи седна на ръба на терасата и си завърза сандалите. След като почака една минута, той раздразнително извика:
— Майко, какво правиш там? Все ме юркаш, а в последния момент никога не си готова!
— Само почакай. Аз дадох ли ти кесията с пари, която нося в пътната си чанта, Матахачи? Платих сметката с монети от джоба, обаче парите за път бяха в кесията.
— Не съм я виждал.
— Ела тук за малко. Има листче с твоето име. Какво!… Я, дотам ли стигна! Пише… пише, че заради дългото си познанство с тебе се надявала да й простиш, че е взела на заем парите. На заем… на заем!
— Това е почеркът на Акеми.
Осуги се обърна към стопанина.