— Вижте това! В случай, че вещ на някой гост бъде открадната, отговорност носите вие. Ще трябва да направите сега нещо.
— Така ли? — усмихна се мъжът широко. — Поначало случаят щеше да е такъв, но тъй като вие изглежда познавате момичето, боя се, че първо ще трябва да ви помоля да уредите сметката й.
Осуги замята диви погледи напред-назад и със запъване попита:
— З… за какво говорите? Че аз никога не съм виждала през живота си тази крадла. Матахачи! Стига си се моткал! Ако не тръгнем, ще пропеят петлите.
Смъртоносната клопка
Луната още бе високо в ранното утринно небе и от светлината й сенките на мъжете, които се качваха по стръмната планинска пътека, зловещо се кръстосваха. Катерещите се почувстваха само по-неспокойни от това.
— Не такова нещо очаквах — заяви един.
— Нито пък аз. Много познати лица ги няма. Бях сигурен, че ще сме сто и петдесет най-малко.
— А-ха. Не ми се видяха и наполовина толкова.
— Струва ми се, когато Гендзаемон пристигне с хората си, общо ще сме към седемдесет.
— Лоша работа. Домът Йошиока със сигурност не е, което беше по-рано.
— Кой го е грижа за тия, дето ги няма? — чу се от друга група мъже. — Сега, когато доджото е затворено, много хора трябва да мислят първо за прехраната си. Тук са най-гордите и най-верните. Това е по-важно от броя!
— Правилно! Ако тук имаше сто или двеста души, само щяха да си пречат.
— Ха-ха! Пак се правим на храбри. Помните ли Ренгеоин? Наоколо имаше двайсет души и все пак Мусаши се измъкна!
Връх Хиеи и останалите стръмни възвишения все още дълбоко спяха в гънките на облаците. Мъжете се бяха събрали на разклона на малък селски път, където едната страна водеше към върха на Хиеи, докато другата тръгваше към Ичиджоджи. Пътят беше стръмен, каменист и дълбоко насечен от пороите. Около най-забележимото нещо наоколо — един голям, прострял клони като грамаден чадър бор — се бяха събрали старшите ученици. Насядали по земята като плъзнали нощем раци, те обсъждаха разположението на местността.
— Пътят се разделя на три, тъй че въпросът е откъде ще дойде Мусаши. Най-добрият подход е да разделим хората на три отряда и да разположим по един на всеки изход. След това Генджиро и баща му може да останат тук с десетина от най-силните ни мъже — Миике, Уеда и останалите.
— Не, местността е много насечена, за да държим много хора на едно място. Трябва да ги разпръснем покрай трите пътя и да ги накараме да се скрият, докато Мусаши стигне до средата на склона. После може да нападнат отвсякъде едновременно.
Мъжете доста сновяха в различни посоки и техните движещи се сенки изглеждаха като нанизани на копията и дългите ножници. При все че бяха склонни да подценяват своя противник, между тях нямаше страхливци.
— Иде! — извика някой откъм външния край.
Сенките на мига замряха. Ледена тръпка мина по жилите на всеки един от самураите.
— Спокойно. Това е само Генджиро.
— Я, че той се вози на паланкин!
— Е, ами дете е!
Бавно приближаващите се фенери, които се поклащаха напред-назад на мразовитите ветрове откъм връх Хиеи, изглеждаха тъмни в сравнение с лъчите на луната.
Няколко минути по-късно Гендзаемон слезе от своя паланкин и обяви:
— Сега явно всички сме тук.
От следващият паланкин се появи Генджиро, тринадесетгодишно момче. Бащата и синът носеха силно пристегнати превръзки около главите и бяха повдигнали нависоко хакамите си.
Гендзаемон поръча на своя син да отиде под бора и да чака там. Момчето мълчаливо кимна, докато баща му насърчително го потупваше по главата, казвайки:
— Двубоят се провежда от твое име, но ще се бият учениците. Понеже си много малък да участваш, от теб не се иска нищо, освен да стоиш там и да гледаш.
Генджиро изтича право до дървото и зае там поза, вдървена и тържествена като на самурайска кукла на Момчешкия празник.
— Малко сме подранили — отбеляза Гендзаемон. — Има доста време, докато изгрее слънцето. — Затършува в пояса си и издърпа една дълга лула с голяма глава. — Някой да има огън? — попита нехайно, за да даде на другите да разберат, че е съвършено спокоен.
Някакъв мъж излезе напред и му каза:
— Преди да запалите, господине, не смятате ли, че ще е добре да решим как да разпределим хората?
— Да, струва ми се, така е. Дайте да ги разположим бързо, за да сме готови. Вие какво ще предложите?
— Тук до дървото оставяме един централен отряд. Останалите мъже се скриват на разстояние от двадесетина крачки от двете страни покрай трите пътя.
— Кои остават при дървото?
— Вие, аз и десетина други. Като останем тук, ще можем да пазим Генджиро и да сме готови да се включим, когато дадат знак, че Мусаши е пристигнал.