— Има ли някакъв начин това да стане?
— Определено. Всъщност, аз се сещам за няколко начина.
Гласът на Коджиро бе пълен със самоувереност. Той се приведе напред и с не много често наблюдавано на надменното му лице приятелско изражение прошепна няколко думи в ухото на Гендзаемон.
— Как ви се струва? — попита високо накрая.
— Хмм. Разбрах ви.
Старецът кимна няколко пъти, после се обърна към Джиродзаемон и шепнешком му разказа плана.
Среща на лунна светлина
Вече минаваше полунощ, когато Мусаши стигна малката странноприемница северно от Китано, в която за първи път бе срещнал Джотаро. Изненаданият стопанин го поздрави сърдечно и бързо му приготви място за спане.
Мусаши излезе рано сутринта и се върна късно вечер, като подари на стария човек един чувал сладки картофи от Курама. Показа му и една мярка избелен памучен плат от Нара и го попита дали може да си направи от това долна риза, пояс и препаска за слабините.
Ханджията с готовност занесе плата при някаква съседка шивачка и на връщане купи малко саке. Свари сладките картофи на яхния и докато я ядяха и пиеха от сакето, си бъбри с Мусаши до полунощ, когато дойде шивачката с дрехите. Преди да тръгне да си ляга, Мусаши старателно ги сгъна и ги сложи до възглавницата си.
Старецът се събуди много преди зазоряване от плисък на вода. Като погледна навън, видя, че Мусаши се е изкъпал със студена вода от кладенеца и стои под лунната светлина, облечен в своите нови долни дрехи. Тъкмо си обличаше старото кимоно.
Като отбеляза, че се поуморил от Киото и решил да отиде до Едо, Мусаши обеща, че когато след три-четири години се върне в старата столица, ще отседне в странноприемницата.
След като стопанинът завърза отзад обито му, Мусаши с бърза крачка се отправи на път. Пое по тясната пътечка през полето към пътя за Китано, като внимателно подбираше къде да стъпва между буците волски тор. Старецът тъжно гледа след него, докато тъмнината го погълна.
Умът на Мусаши беше ясен като небето над главата му. Освежено, тялото му сякаш с всяка следваща крачка набираше нова сила.
— Няма смисъл да вървя така бързо — каза си той на глас и забави ход. — Това навярно ще ми е последната нощ в света на живите.
Това не бе нито възглас, нито израз на жал, а просто неволно излязло от устните му твърдение. Все още нямаше усещането, че е действително лице в лице със смъртта.
Прекара предния ден в съзерцание под един от боровете във вътрешния храм на Курама, с надеждата да постигне онова блажено състояние, в което тяло и дух вече не се различават помежду си. Не успя в своето усилие да се освободи от мисълта за смъртта и се срамуваше, че пропиля напразно времето си.
Нощният въздух го въодушевяваше. Саке, точно колкото трябва, кратък, но здрав сън, освежаващата вода от кладенеца, нови дрехи — не се чувстваше като човек, комуто предстои да умре. Спомни си онази нощ посред зима, когато се насили да стигне до върха на Орловата планина. И тогава звездите го зашеметиха, а дърветата бяха обкичени с ледени висулки. Сега тези висулки сигурно са сменени от напъпили цветове.
С пълна с безразборни мисли глава, Мусаши откри, че му е невъзможно да се съсредоточи. Какъв смисъл, запита се, има сега да размишлява върху проблем, който не би решил и след век — значението на смъртта, страданието, животът, който ще последва след това?
Кварталът, в който се намираше, бе обитаван от благородници и техните служители. Чу печалния звук на флажолет, придружен от протяжните тонове на тръстикова свирка. Представи си седналите около някой ковчег оплаквачи, които чакат утрото. Дали погребалната песен, чута преди още да се сети за значението й, не бе събудила неосъзнат спомен за Танцуващите деви на Исе и за преживяното на Орловата планина. Съмнения загризаха ума му.
Щом спря, за да обмисли станалото, забеляза, че е подминал Шококуджи и е на стотина крачки от река Камо, която сега приличаше на сребро в мрака. Под отразената от една кирпичена стена светлина Мусаши забеляза някаква тъмна фигура. Мъжът се приближи към него, следван от по-малка сянка — вързано на каишка куче. Уверил се от присъствието на животното, че този човек не е някой от враговете му, Мусаши се успокои и продължи нататък. Другият направи няколко крачки, обърна се и каза: