— Ще позволите ли да ви задържа малко, господине?
— Мен ли?
— Да, ако не възразявате.
Шапката и хакамата му бяха от онези, които носят занаятчиите.
— Какво има? — попита Мусаши.
— Простете за странния въпрос, но видяхте ли по онази улица една къща, която цялата да свети?
— Не внимавах много, но струва ми се — не.
— Тогава явно съм объркал улицата.
— Вие какво търсите?
— Един дом, където преди малко някой е починал.
— Не съм видял тази къща, но на около сто стъпки по-назад чух погребална музика.
— Трябва това да е мястото. Сигурно шинтоисткият свещеник е пристигнал преди мен и е почнал бдението.
— Вие на бдение ли отивате?
— Не точно. Аз съм майстор на ковчези от хълма Торибе и ме помолиха да дойда в дома Мацуо, затова тръгнах към хълма Йошида. Те обаче не живеят вече там.
— Семейство Мацуо на хълма Йошида ли?
— Да, не знаех, че са се преместили. Минах много път за нищо. Благодаря ви.
— Чакайте — обади се Мусаши. — Да не е това Мацуо Канаме, който служи на господаря Коное?
— Точно така. Разболял се и само след десетина дни починал.
Мусаши се обърна и тръгна напред. Майсторът на ковчези се забърза в обратната посока.
„Значи чичо ми е умрял“, каза си безчувствено Мусаши. Спомни си с колко усилия този човек беше пестил, за да събере малко пари. Сети се за оризовите питки, които неговата леля му даде и които изяде на брега на леденостудената река сутринта на Нова година. Запита се как ли ще се справя тази жена, след като остава съвсем сама.
Застана на брега на Горна Камо и се загледа в тъмнеещите се в нощта тридесет и шест хълма на Хигашияма. Всеки от тях сякаш враждебно отвръщаше на погледа му. След това изтича надолу до един плаващ мост. За да стигне от северната част на града до пътя за връх Хиеи и прохода към областта Оми, трябваше да мине оттук.
Беше вече по средата на реката, когато чу някакъв глас, силен, но неясен. Спря и се заслуша. Бързо течащата вода бодро бълбукаше, а над равнината вееше студен вятър. Не можа да определи откъде дойде гласът, но след още няколко крачки той прозвуча пак и го накара да се спре. Все още без да може да определи посоката на шума, Мусаши бързо стигна до другия бряг. Щом слезе от моста, зърна някакъв човек да тича с вдигнати ръце към него. Фигурата му се стори позната.
Беше… вездесъщият Сасаки Коджиро.
Щом се приближи, той някак прекалено приятелски поздрави Мусаши. Хвърли един поглед през моста и след това попита:
— Сам ли сте?
— Да, естествено.
— Надявам се да ме извините за онази вечер — продължи Коджиро. — Благодаря ви, че изтърпяхте моята намеса.
— Смятам, аз съм, който трябва да ви благодари — отвърна Мусаши със същата любезност.
— За двубоя ли сте тръгнал?
— Да.
— Съвсем сам ли? — попита пак Коджиро.
— Да, естествено.
— Хмм. Питам се дали не сте разбрал грешно обявата, която сложихме при Янагимачи.
— Не мисля.
— И сте съвсем наясно с условията? Това няма да е истински двубой между двама противници, както беше със Сеиджуро и Деншичиро.
— Знам това.
— При все че битката ще се води от името на Генджиро, ще го подкрепят хората от училището Йошиока. Вие разбирате ли, че тези „хора от училището“ може да са десет, сто, че дори хиляда души?
— Да — защо питате?
— Някои от по-слабоватите са избягали от Йошиока, но по-силните и храбрите са всички под големия бор. Точно сега са се разположили по целия склон и ви чакат.
— Вие бяхте там да огледате ли?
— А-ха. Реших, че ще е по-добре да се върна и да ви предупредя. Знаех, че ще минете по плаващия мост и изчаках тук. Смятам това за свой дълг, тъй като аз писах обявата.
— Проявявате голямо внимание.
— Е, такова е положението. Наистина ли сте решили да идете сам или имате и помощници, които ще минат по друг път?
— Ще има един с мен.
— Така ли? Къде е той сега?
— Ето го тук!
Мусаши се засмя и зъбите му блеснаха под лунната светлина, докато сочеше сянката си.
— Това не е шега — наежи се Коджиро.
— Не се шегувам.
— О? Стори ми се, че се присмивате на моя съвет.
Като си придаде дори по-строго изражение от Коджировото, Мусаши възрази:
— Смятате ли, че великият светец Шинран се е шегувал, когато е казал: всеки вярващ има сила за двама, понеже с него върви Буда Амида?
Коджиро не отговори.
— По всичко изглежда, че Йошиока имат сега надмощие. Те са излезли всички заедно. Аз съм сам. Вие несъмнено предполагате, че ще загубя. Моля ви обаче да не се тревожите за мен. Да допуснем, че знаех, че те ще имат десет души и също бях взел десет със себе си. Какво щеше да стане? Щяха да пратят срещу мен двайсет вместо десет. Ако вземех двайсет, те щяха да увеличат числото на трийсет или четирийсет и битката щеше да създаде дори още по-голяма суматоха. Накрая само щяхме да нарушим спокойствието и реда, без това да донесе в замяна каква да е полза за делото на сабления бой. С други думи, ако си бях повикал помощници, щях малко да спечеля, а загубата би била голяма.