— Това може да е истина, но не е в съгласие с „Изкуството на войната“ човек да влиза в битка, която знае, че ще загуби.
— Има моменти, когато това е необходимо.
— Не! Не и според „Изкуството на войната“. Съвсем друго е, ако се впускате в прибързани действия.
— В съгласие или не с „Изкуството на войната“, аз знам какво ще ми е от полза.
— Вие вървите против всички предписания.
Мусаши се засмя.
— Щом настоявате да е тъй — възрази отново Коджиро, — защо поне не си изберете начин на действие, който да ви остави възможност да оцелеете?
— Пътят, който следвам, за мен е път към по-пълноценен живот.
— Щастлив ще сте, ако той не ви отведе право в ада!
— Тази река, знаете ли, може да се окаже тройната река на ада; този път — пътят към осъждането; хълма, по който скоро ще са кача — планината с гвоздеи, на която биват приковани прокълнатите. При все това е единственият път към истинския живот.
— Както говорите, може вече да сте обладан от бога на смъртта.
— Мислете, каквото си искате. Има хора, които умират в живота и други, които оживяват чрез смъртта.
— Нещастни човече! — възкликна полуподигравателно Коджиро.
— Кажете ми, Коджиро… като тръгна по този път, той докъде води?
— До село Хананоки и после до големия бор при Ичиджоджи, където сте решил да умрете.
— Колко далеч е това?
— Само половин час. Имате много време.
— Благодаря. Ще се видим по-късно — отговори ведро Мусаши, обърна се и тръгна надолу по пътя.
— Това не е посоката!
Мусаши кимна.
— Това е грешна посока, казвам ви.
— Знам.
Той продължи надолу по склона. Зад дърветата от двете страни на пътя се нижеха оризища, а в далечината се виждаха няколко покрити със слама селски къщи. Коджиро видя как Мусаши се спира, вдига поглед към луната и за малко остава така неподвижен.
Избухна в смях, когато се сети, че той очевидно уринираше. Сам вдигна поглед към луната и си помисли, че докато тя залезе, много хора ще са мъртви или на умиране.
Мусаши не се върна. Коджиро седна при корена на едно дърво и с близко до възторг настроение се замисли за наближаващата битка. „Като се съди по спокойствието му, Мусаши вече се е примирил, че ще умре. Въпреки това здраво ще се брани. Колкото повече от тях посече, толкова по-забавно ще бъде за гледане. Да, но Йошиока имат метателни оръжия. Ако някое от тях го улучи, представлението ще свърши на мига. Това би развалило всичко. Струва ми се, най-добре да му кажа за тези неща.“
Сега, преди зазоряване, въздухът стана леко мъглив и мразовит.
Коджиро се изправи и извика:
— Мусаши, защо се бавите толкова?
Усещането, че нещо не е наред, го накара да изтръпне от тревога. Бързо закрачи надолу по склона и пак извика. Единственият звук бе шумът от въртенето на някакво воденично колело.
— Тъпото му копеле!
Спусна се обратно към главния път и се заоглежда във всички посоки. Виждаха се само храмовете и горите на Ширакава, която се издигаше над склоновете на Хигашияма, и луната. Като заключи набързо, че Мусаши е избягал, Коджиро се ядоса на себе си, че не е разбрал правилно спокойствието му и като стрела се понесе към Ичиджоджи.
Мусаши се показа ухилен иззад едно дърво и застана на мястото, където стоеше преди Коджиро. Радваше се, че се отърва от него. Не му трябва човек, който се наслаждава да гледа как други умират и безучастно наблюдава чуждите хора да залагат живота си заради неща, които за тях са важни. Коджиро не е безобиден зрител, движен само от желанието да се учи. Той е измамник и коварен хитрец, винаги готов да се подмаже на двете страни едновременно, като се представя за добрия другар, който на всеки иска да помогне.
Навярно Коджиро си бе помислил, че като каже на Мусаши колко е силен неговият противник, онзи ще падне на четири крака и ще почне да му се моли да го подкрепи. И наистина, ако първата цел на Мусаши бе да запази живота си, той с готовност би приел всякаква помощ. Дори преди да срещне Коджиро обаче, беше събрал достатъчно сведения, за да знае, че може да се наложи да застане срещу стотина души.
Не че беше забравил урока на Такуан — истински храбър е този, който обича живота, пази го като съкровище, което, загубено веднъж, никога не може да се върне. Добре знаеше също, че да живееш значи повече от това да оставаш жив. Въпросът е как да изпълниш своя живот със смисъл, как да направиш така, че този живот да хвърли към бъдещето ярък лъч светлина, дори да се окаже необходимо той, животът, да бъде пожертван заради някоя възвишена цел. Успее ли да направи това, колко ще живее — двадесет или седемдесет години — е без значение. Един живот е само незначителен откъслек във вечния поток на времето.