Здравословното състояние на Оцу в никакъв случай не се беше подобрило, но веднага щом Джотаро й поднесе новината за наближаващия двубой на Мусаши, нямаше начин да я задържат в постелята, дори това да би могло да удължи живота й. Без да обръща внимание на всички увещания, тя вчеса косата си, завърза сламените сандали и почти с олюляване излезе от портата на господаря Карасумару. След като стана очевидно, че не е възможно да я спрат, господарят направи всичко по силите си да помогне. Той сам пое грижите за начинанието и докато Оцу бавно накуцваше към Гинкакуджи, прати свои хора да претърсят различните пътища до село Ичиджоджи. Тези ходиха, докато ги заболяха нозете и бяха на път да се откажат, когато изведнъж този, когото търсеха, се намери.
Самураят посочи с пръст и Оцу решително тръгна нагоре по хълма.
От страх тя да не припадне, Джотаро на всяка втора крачка питаше:
— Добре ли си? Ще издържиш ли?
Тя не му отговаряше. В интерес на истината, не го и чуваше. Изтънялото й тяло усещаше единствено необходимостта да стигнат до Мусаши. Макар устата й да бе цялата пресъхнала, по нейното пепеляво чело се лееше студена пот.
— Оттук трябва да е — обади се Джотаро с надежда да я насърчи. — Този път отива на връх Хиеи. Оттук нататък е само равно. Няма повече качване. Искаш ли за малко да си починеш?
Момичето мълчаливо поклати глава и здраво се опря на пръчката, която двамата държаха помежду си. Беше се задъхала така, сякаш всички трудности на живота за нея са събрани в това единствено изкачване.
След като бяха вървели близо четвърт час, Джотаро извика:
— Мусаши! Сенсей!
Продължи да крещи все същото.
Силният му глас насърчи Оцу, но не след дълго силите й се свършиха.
— Джо-Джотаро! — прошепна тя едва.
Пусна пръчката и се свлече в тревата край пътя. Опряла лице в земята, тя притисна тънките си пръсти към устата. Раменете й трескаво потреперваха.
— Оцу! Това е кръв! Ти плюеш кръв! О, Оцу!
Готов да заплаче, Джотаро обгърна с ръце кръста й и я вдигна. Главата й клюмна настрани. Като не знаеше какво друго да прави, момчето внимателно я потупа по рамото.
— Какво искаш? — попита.
Оцу нямаше сила да отвърне.
— Знам! Вода! Това ли е?
Тя слабо кимна.
— Почакай тук. Ще ти донеса.
Той стана и се огледа, заслуша се за миг, след което слезе в една близка долчинка, където бе чул да тече вода. Без много труд откри бълбукащия под скалата извор. Щом понечи да загребе малко вода с ръце, се поколеба и впери очи в мъничките рачета по дъното на езерцето. Луната не светеше право във водата, но отражението на небето в нея бе по-красиво от гледката на самите сребристобели облаци. Като реши да отпие, преди да занесе от водата, Джотаро отстъпи на няколко педи встрани, приведе се на четири крака и проточи врат като патица.
И тогава си пое шумно дъх — привидение ли е това? — и тялото му настръхна. В езерцето като ивици се отразяваха половин дузина дървета от другата страна. Точно до тях бе образът на Мусаши.
Джотаро си помисли, че въображението го мами и отражението бързо ще се разсее. Но то не изчезна и момчето много бавно вдигна поглед.
— Вие сте тук! — извика. — Наистина сте тук!
Спокойното отражение на небето се покри с кал, щом Джотаро прегази през езерцето, измокряйки кимоното си до раменете.
— Вие сте тук!
Той обгърна с ръце нозете на Мусаши.
— Тихо — каза внимателно този. — Тук е опасно. Ела по-късно.
— Не! Намерил съм ви. Оставам с вас.
— Тихо. Чух гласа ти. Аз чакам тук от някое време. Сега занеси на Оцу вода.
— Вече е разкаляна.
— Ей там има още едно поточе. Виждаш ли? Ето, вземи това с теб.
Той му подаде бамбуков съд.
Джотаро вдигна лице нагоре и каза:
— Не! Вие й занесете.
Останаха няколко мига така, после Мусаши кимна и отиде до другия поток. Напълни съда и после го занесе при Оцу. Прегърна я внимателно и вдигна водата към устата й.
Джотаро застана до тях.
— Виж, Оцу! Мусаши е тук. Не ме ли разбираш? Мусаши!
След като отпи от хладната вода, Оцу вече успяваше по-лесно да си поема дъх, макар да се облягаше на ръката на Мусаши. Очите й сякаш гледаха нещо много далечно.
— Не виждаш ли, Оцу? Не съм аз, Мусаши е. Под теб е ръката на Мусаши, не моята.
В безразличните очи на момичето се събраха парещи сълзи, докато накрая те заприличаха на стъклени. Две струйки проблеснаха по страните й. Тя кимна.
Джотаро бе вън от себе си от радост.
— Сега нали си щастлива? Нали това е, което искаше? — После се обърна към Мусаши: — Все повтаряше, че каквото и да станело, трябва да ви види. Никого не щеше да слуша! Моля ви, кажете й, че ако продължава да прави така, ще умре. Въобще не иска да ме слуша. Може пък да направи това, което вие й кажете.