— Вината е изцяло моя — каза Мусаши. — Ще се извиня и ще й кажа да се грижи по-добре за себе си. Джотаро…
— Да?
— Ще ни оставиш ли за мъничко сами?
— Защо? Защо не мога да остана?
— Не бъди такъв, Джотаро — обади се умолително Оцу. — Само за няколко минути. Моля те.
— Ох, добре — Не можеше да откаже на Оцу, дори и да не я разбираше. — Ще се кача по-нагоре. Обадете се, като сте готови.
Вродената свитост на Оцу сега бе нараснала заради болестта и тя не можеше да се сети какво да каже.
Мусаши се почувства неудобно и обърна лицето си на другата страна. С гръб към него, момичето впи поглед в земята. Той се загледа нагоре към небето.
Вътрешно се боеше, че не съществуват думи, с които да й каже какво има в сърцето му. През ума му мина всичко, което се случи от онази нощ, когато тя го освободи от голямото дърво, и той осъзна чистотата на тази любов, която пет дълги години я е карала да продължава да го търси.
Кой е бил по-силен, кой е страдал повече? Оцу с нейния тежък и сложен живот, обгорен от любов, която тя не успява да скрие? Или пък той, който крие чувствата си зад студено лице, заравя живите въглени на страстта под слой студена пепел? Преди, а също и сега Мусаши си мислеше, че неговият път е по-болезнен. Но в постоянството на Оцу има сила и доблест. Бремето, което е носила, за повечето мъже би било твърде тежко, за да го поемат сами.
„Остава ми още малко време“, помисли си Мусаши.
Луната бе слязла ниско в небето и ставаше по-светло. Утрото не бе далеч. Скоро и луната, и самият той ще потънат зад планината на смъртта. За малкото време, което му остава, трябва да каже на Оцу истината. Заради нейната преданост и вярност й дължи поне това. Но думите не искаха да дойдат. Колкото повече се опитваше да заговори, толкова по-здраво се заплиташе езикът му. Гледаше безпомощно към небето, сякаш оттам трябва да го осени вдъхновение.
Оцу се взираше в земята и плачеше. В сърцето й пламтеше любов, така силна, че бе прогонила всичко друго навън. Убеждения, вяра, загриженост за себе си, гордост — всичко бледнееше пред тази единствена всепоглъщаща страст. По някакъв начин, вярваше тя, тази любов трябва да превъзмогне съпротивата на Мусаши. Благодарение на сълзите й те някак си трябва да успеят да заживеят заедно, далеч от обикновения хорски свят. Обаче сега, когато бе до него, се оказа безпомощна. Не се реши да опише болката от раздялата им, страданието да минава през живота сама, мъката, която й причинява неговата безчувственост. Само ако имаше майка, пред която да излее всичката тази скръб…
Дългото мълчание бе нарушено от крякането на ято гъски. Усетили наближаването на утрото, те се вдигнаха над дърветата и политнаха зад върховете на планината.
— Гъските отлитат на север — отбеляза Мусаши, съзнавайки колко неуместно говори.
— Мусаши…
Погледите им се срещнаха и те мълчаливо си спомниха за годините на село, когато всяка пролет и есен гъските се вдигаха в полет.
Тогава всичко бе толкова просто. Тя дружеше с Матахачи. Мусаши не харесваше заради грубостта му, но никога не се боеше да отговори, когато той й каже нещо обидно. Всеки от двамата се сети сега за планината, където се намираше Шиподжи и за бреговете на река Йошино долу. И двамата знаеха, че губят безценни мигове — мигове, които никога не ще се върнат.
— Джотаро каза, че си болна. Много ли си зле?
— Нищо страшно.
— Сега по-добре ли се чувстваш?
— Да, но това не е важно. Ти наистина ли очакваш днес да те убият?
— Боя се — да.
— Ако умреш, аз не мога да продължа да живея. Сигурно затова сега ми е толкова лесно да забравя за болестта.
В очите й се появи някакъв пламък, който го накара да почувства колко е слаба собствената му решителност в сравнение с нейната. За да може поне донякъде да овладее себе си, той трябваше години наред да размисля над въпросите на живота и смъртта, да обуздава себе си при всеки завой на своя път, да понася тежестите на самурайското обучение. Без такова обучение или осъзната власт над себе си тази жена е готова съвсем непоколебимо да каже, че ако той умре, тя е готова да си иде заедно с него. Лицето й имаше израз на съвършено спокойствие, очите й му казваха, че тя нито лъже, нито говори безразсъдно. Изглеждаше почти щастлива пред изгледа да го последва в смъртта. С чувство на лек срам Мусаши се запита как е възможно жените да бъдат толкова силни.
— Не ставай глупава, Оцу! — изтърси изведнъж той. — Няма защо и ти да умираш. — Силата на гласа и дълбочината на чувството му изненадаха дори самия него. — Едно е аз да умра в бой с Йошиока. Не само че е редно мъж, който живее за сабята, да загине от сабя — аз съм и длъжен да напомня на тези страхливци Пътя на самураите. Твоята готовност да ме последваш в смъртта е много трогателна, но каква ще е ползата от това? Не повече от жалката смърт на някое насекомо.