Видя я пак да избухва в сълзи и съжали за грубостта на думите си.
— Сега разбирам как всичките тези години съм лъгал теб и съм лъгал себе си. Когато избягахме от селото или когато отново те видях на моста Ханада, нямах намерение да те подвеждам, но го направих — и се престорих на хладен и безразличен. Не така се чувствах в действителност.
— Скоро ще съм мъртъв. Това, което ще ти кажа, е истината. Обичам те, Оцу. Щях да пратя всичко на вятъра и да заживея живота си с тебе, стига само…
Млъкна за миг и продължи по-решително:
— Трябва да вярваш на всяка дума, която ти казвам, понеже никога няма да имам повече възможност да ти кажа това. Говоря без гордост и без да се преструвам. Имало е дни, когато не съм можел да се съсредоточа върху нищо, защото съм мислил за тебе, нощи, когато не съм могъл да спя, понеже съм те сънувал. Това бяха горещи, страстни сънища, Оцу, които почти ме подлудяваха. Често съм прегръщал постелята и съм си представял, че си ти.
— Но дори когато съм се чувствал така, съм вадил сабята си, поглеждал съм я, лудостта се е изпарявала и кръвта ми се е охлаждала.
Тя обърна лице към него — насълзено, но грейнало като утринна зора — и понечи да заговори. Като видя жарта в очите му, думите заседнаха в гърлото й и тя пак сведе поглед към земята.
— Сабята е моето убежище. Всеки път, когато страстта заплаши да ме надвие, аз насила се връщам отново в света на сабята. Това е съдбата ми, Оцу. Разкъсан съм между любовта и самообладанието. Като че едновременно вървя по два пътя. Но когато двата се разделят, неизменно успявам да се задържа на правилния.
— Познавам себе си по-добре от всеки друг. Не съм нито голямо дарование, нито велик човек.
Той отново млъкна. Въпреки желанието да даде откровен израз на своите чувства, му се струваше, че думите досега само прикриват истината. Сърцето му подсказа да бъде дори още по-откровен.
— Ето що за човек съм аз. Какво друго мога да кажа? Щом си помисля за моята сабя и ти изчезваш в някое тъмно ъгълче на ума ми — не, изчезваш напълно и не оставяш следа. В такива мигове съм най-щастлив и най-доволен от моя живот. Разбираш ли ме? По това време ти си страдала, рискувала си тялото и душата си за един човек, който обича своята сабя повече, отколкото обича теб. Ще умра за честта на сабята си, но не бих умрял заради любовта на една жена. Дори не и за твоята. Колкото и да ми се иска сега да падна на колене и да те помоля за прошка, не мога да го направя.
Усети тънките пръсти да се стягат около китката му. Тя вече не плачеше.
— Знам всичко това — каза натъртено Оцу. — Ако не го знаех, нямаше да те обичам толкова.
— Но не можеш ли да разбереш колко е глупаво да умреш заради мен? Сега, в този един миг, съм телом и духом твой. Но веднага щом си тръгна оттук… Не трябва да умираш заради любовта на мъж като мене. За една жена има добър и достоен начин на живот, Оцу. Ти трябва да го намериш и да направиш своя живот щастлив. Тези думи трябва да са ни за сбогом. Време е да вървя.
Внимателно освободи китката си от нейната ръка и стана. Тя го хвана за ръкава и извика:
— Само още една минута, Мусаши!
Имаше толкова много неща, които иска да му каже — не я е грижа дали ще я забрави, когато не е с нея; не възразява, че той я нарича „незначителна“; когато се е влюбила в него, не се е заблуждавала относно нрава му. Хвана го отново за ръкава и погледът й затърси неговия в опит да продължи този последен миг, да му попречи да свърши.
Този мълчалив призив почти сепна Мусаши. Дори в слабостта, която й пречеше да говори, имаше хубост. Завладян от собствената си слабост и страх, той се почувства като дърво с изтънели корени, застрашено от бушуващия вятър. Запита се дали целомъдрената му преданост към Пътя на меча няма да рухне и като лавина да се повлече надолу под напора на сълзите й.
За да наруши мълчанието, попита:
— Разбираш ли ме?
— Да — отвърна тя със слаб глас. — Разбирам те отлично, но ако ти умреш, ще умра и аз. Моята смърт ще има за мен смисъл, също както твоята — за тебе. Щом ти можеш спокойно да срещнеш края си, то това мога и аз. Няма да се оставя да ме стъпчат като насекомо или скръбта да ме задуши. Трябва сама да реша. Никой друг, дори ти, не може да стори това заради мен.
Тя продължи с голяма сила и съвършено спокойствие в гласа:
— Ако в сърцето си ме смяташ за своя невеста, това е достатъчно. Само аз от всички жени на този свят съм дарена с такава радост и такова блаженство. Каза, че не си искал да ме правиш нещастна. Уверявам те, няма да умра, понеже съм нещастна. Има хора, които изглежда ме смятат за несретница, но аз самата ни най-малко не се чувствам такава. С радост очаквам деня, в който ще умра. Той ще е като сияйно утро, в което пеят птици. Ще тръгна така щастлива, както бих тръгнала на венчавка.