Макар историята да звучеше невероятно, тя я разказа страхотно сериозно. Матахачи се опита любезно да я изслуша, но скоро го напуши смях.
— Ха-ха! Та това е измислица! Сигурно ти си изплашила привидението. Че нали бродеше по полето на боя и дори не изчакваше духовете на мъртвите да си тръгнат, та да почнеш да разсъбличаш труповете.
— Тогава бях само дете. Не знаех достатъчно, че да ме е страх.
— Далеч не беше толкова малка… Струва ми се, още вехнеш по Мусаши.
— Не… Той ми беше първата любов, обаче…
— Тогава защо отиваш в Ичиджоджи?
— И аз самата всъщност не знам. Просто си помислих, че ако отида, мога да го видя.
— Губиш си времето — натъртено каза Матахачи, след което й обясни, че за Мусаши възможността да излезе жив от битката не е и едно на хиляда.
След това, което се бе случило на Акеми в ръцете на Сеиджуро и Коджиро, мислите за Мусаши вече не извикваха у нея представи за блаженството, което на времето си въобразяваше, че двамата могат да споделят. Нито умря, нито намери живота, който искаше и сега се чувстваше като душа в чистилището — отпаднала от ятото и загубила се птица.
Докато се взираше отстрани в лицето й, на Матахачи изведнъж му хрумна колко е сходна нейната съдба с неговата. И двамата бяха изпуснали въжето, което ги свързва с пристана. Нещо в белосаното лице на момичето му подсказа, че тя може би си търси другар.
Прегърна я с една ръка, потри буза о нейната и прошепна:
— Хайде да отидем в Едо, Акеми.
— В… в Едо ли? Трябва да се шегуваш — каза тя, но мисълта за това я извади от унеса й.
Като притисна по-здраво нейните рамене, Матахачи продължи:
— Не е речено да е точно Едо, но всички говорят, че това бил градът на бъдещето. Осака и Киото са вече стари. Може би затова шогунът строи нова столица на изток. Ако идем там сега, трябва още да има много добри места за препитание, даже за две заблудени птици като теб и мен. Хайде, Акеми, кажи, че ще дойдеш.
Насърчен от проблясъка на нарастващ интерес по лицето й, той по-разгорещено добави:
— Ще можем да се забавляваме, Акеми. Ще можем да правим, каквото ни се иска. Че защо да живеем, ако не можем да правим това? Ние сме млади. Трябва да се научим да бъдем дръзки и хитри. Никой от двама ни няма да стигне далеч, ако се държим като слабаци. Колкото повече човек се опитва да бъде добър, и честен, и съвестен, толкова по-силно те сритва съдбата в зъбите и ти се присмива. Накрая плачеш до скъсване и докъде стигаш?
— Кажи, нали така е било винаги с нас? Ти нищо не си направила, за да се оставиш тази твоя майка и някакъв жесток мъж да те унищожат. Отсега нататък ти трябва да си тази, която мачка, вместо онази, която натискат в калта.
Акеми започваше да скланя. Чайната на майка й бе като клетка, от която и двамата избягаха. Оттогава светът не бе проявил към нея друго, освен жестокост. Чувстваше, че Матахачи е по-силен и по-способен да се справя с живота от нея. В крайна сметка — мъж е.
— Искаш ли да дойдеш? — попита той.
Макар да знаеше, че това е все едно къщата да е изгоряла и тя да се опитва да я изгради с пепелта наново, нужно й бе известно усилие, за да се отърси от блажената фантазия, в която Мусаши бе неин и само неин. Накрая обаче, без да казва нищо, кимна.
— Значи всичко е уредено. Сега да вървим!
— А майка ти?
— О, тя ли? — Матахачи си пое въздух и погледна към канарата. — Ако успее да докопа нещо, с което да докаже, че Мусаши е мъртъв, ще се върне на село. Сто на сто, като разбере, че ме няма, ще побеснее като стършел. Вече я чувам как разправя на всички, че съм я изоставил в планината да умре, както преди в някои краища на страната са изоставяли стариците. Ако обаче успея в живота, ще я възмездя за всичко. Както и да е, ние вече решихме. Да вървим!
Той закрачи напред, но тя изостана.
— Не оттам, Матахачи!
— Защо?
— Ще трябва пак да минем под онзи камък.
— Ха-ха! И да видим джуджето с женско лице ли? Я остави това! Сега аз съм с теб. А, чуй — онзи, който вика, не е ли майка ми? Побързай, преди да е дошла да ме търси. Тя е много по-лоша от някакъв дребен призрак със страховито лице.
Големият бор
Вятърът шумолеше в бамбука. Макар още да бе много тъмно за да летят, птиците вече бяха будни и чуруликаха.
— Не нападайте! Аз съм — Коджиро!
Претичал като вихър повече от четвърт час път, щом стигна до големия бор, Коджиро бе тежко задъхан.
Лицата на мъжете, които наизлязоха от скривалищата си, за да се съберат около него, се бяха вцепенили от чакане.
— Не го ли намерихте? — попита нетърпеливо Гендзаемон.
— Намерих го и още как — отвърна Коджиро с такава извивка в гласа, че събра всички погледи върху себе си. Огледа се спокойно и продължи: — Намерих го и известно време вървяхме заедно нагоре по река Такано, но после той…