Като напрегна поглед, успя едва да различи очертанията на десетина мъже, застанали съвършено неподвижно около бора с вдигнати за бой копия. Можеше да почувства присъствието на разни места из планината и на други, макар да не успяваше да ги види. Мусаши знаеше, че вече е навлязъл във владенията на смъртта. От трепет дори обратната страна на дланите му настръхна, но дишането му остана дълбоко и равно. Чак до пръстите на нозете бе готов за действие. Докато пълзеше бавно напред, тези пръсти се ловяха за земята със силата и увереността на онези на ръката.
Наблизо имаше някаква ниска каменна стена, изглежда останка от стара крепост. Подтикнат от нещо, Мусаши се провря между камъните до върха, където някога бе стояла кулата. Там намери едно каменно тории, което гледаше право надолу към големия бор. Отзад бе молитвеното място, заградено с няколко редици високи вечнозелени растения, зад които се различаваше постройката на светилището.
Макар да нямаше представа на кое божество е посветено то, Мусаши изтича през гъсталака до храмовата порта и коленичи пред нея. Така близо до смъртта, не можеше да сдържи трепета на сърцето си при мисълта за божественото присъствие. Вътре в светилището бе тъмно, като се изключи свещеното кандило, което се полюшваше от вятъра, за миг заплашваше да угасне и после чудодейно пък си връщаше ярката светлина. Надписът над вратата гласеше: „Светилище на Хачидай“.
Мусаши намери упование в мисълта, че има могъщ съюзник и когато се втурне надолу по склона, зад него ще се носи богът на войната. Боговете, знаеше, винаги взимат страната на справедливостта. Спомни са как великият Нобунага, тръгнал за битката при Окехадзама, спрял да се помоли в светилището Ацута. Че откри сега това свято място, му се стори наистина знаменателно.
Точно зад портата имаше каменно корито, където богомолците да могат да се пречистят преди влизане. Мусаши изплакна уста, после пое втора глътка и напръска с вода дръжката на сабята и вървите на сандалите си. Пречистил се така, той дръпна нагоре ръкави с кожена превръзка и намота бяла ивица плат около главата си. Като потръсваше ходешком леко крака, за да отпусне мускулите, той тръгна към стъпалата на светилището и сложи ръка на въжето, което висеше от камбаната над входа. Готвеше се, както се прави от край време, да удари веднъж и да отправи молитва към божеството.
Но се опомни и бързо дръпна ръката си. „Какво правя?“, помисли си ужасен. Въжето с вплетени в него червени и бели копринени нишки сякаш го приканваше да го хване, да удари камбаната и да поиска нещо от бога. Мусаши впи поглед в него. „Какво исках да помоля?, запита се той. Каква нужда имам аз от помощта на боговете? Не съм ли вече едно с цялата вселена? Не съм ли казвал винаги, че трябва по всяко време да съм готов да срещна смъртта? Не съм ли се готвил да застана пред нея спокойно и уверено?“
Стресна се от себе си. Без да мисли, без да се сети за годините на обучение и самоовладяване, сега едва не бе почнал да моли за свръхестествена помощ. Не биваше да го прави — дълбоко в себе си знаеше, че същинската подкрепа на самураите са не боговете, а самата смърт. Предишната вечер и по-рано тази сутрин се бе чувствал уверен, че е приел своята участ, а ето — сега съвсем малко му остана да забрави всичко, на което някога се е учил и да поиска помощ от божеството. Вкамени се на място и главата му клюмна.
„Какъв глупак съм! Мислех си, че постигам пречистване и просветление, а в мен още има нещо, което иска да продължи да живее. Нещо буди в мен мисли за Оцу и за сестра ми. Някаква лъжлива надежда ме кара да се ловя за всяка сламка. Някакво сатанинско желание ме прави да забравя себе си и ме изкушава да моля боговете за помощ.“
Беше раздразнен и отвратен от тялото си, от духа си, от своята невярност към Пътя на самураите. Сълзите, които успя да сдържи пред Оцу, сега бликнаха от очите му.
„Стана несъзнателно. Нямах намерение да се моля, дори не бях помислял какво ще поискам. Но още по-лошо е тъкмо това, че правя такива неща, без да разсъждавам.“
Разкъсван от съмнения, той се почувства глупав и недостоен. На първо място, бил ли е някога въобще достатъчно способен, за да стане воин? Ако бе постигнал вътрешното спокойствие, към което се стреми, не би трябвало да изпитва необходимост — нито дори неосъзната необходимост — от молитви и застъпничество. В един потресаващ миг, само минути преди битката, откри вътре в сърцето си същинския зародиш на поражението. Сега вече не може да гледа на своята наближаваща смърт като на истински венец на един самурайски живот!