На следващия дъх обаче го заля вълна на признателност. Присъствието и щедростта на божеството сякаш го обгърнаха. Битката още не е започнала; същинското изпитание тепърва му предстои. Осъзна се навреме. Призна своята слабост и така успя да я преодолее. Съмнението изчезна. Божеството го бе довело до своя дом, за да му даде този урок.
Макар искрено да вярваше в боговете, Мусаши не смяташе, че да се търси тяхната помощ е в съгласие с Пътя на самураите. Пътят е последна истина, над боговете и будите. Като отстъпи на една крачка, той сключи ръце и вместо да моли за закрила, благодари на боговете за тяхната навременна помощ.
След къс поклон бързо излезе от светилищния двор и тръгна надолу по тясната, стръмна пътека — от онези, които всеки проливен дъжд превръща в буен поток. Под петите му се търкулваха камъчета и бучки пръст и нарушаваха тишината. Щом големият бор се видя отново, Мусаши скочи встрани от пътеката и се сви в храстите. От листата още не бе паднала дори капка от росата и скоро коленете и гърдите му бяха целите мокри. Борът беше на не повече от четиридесет или петдесет крачки по-надолу. Успяваше да различи мъжа с мускета в клоните му.
Обзе го ярост.
— Страхливци! — възкликна почти на висок глас. — И всичко това против един човек.
Някак си малко съжаляваше врага, който е бил принуден да стигне до такива крайности. При все това бе очаквал нещо подобно и доколкото е възможно, се беше подготвил за него. След като те приемат, че той, естествено, не е сам, благоразумието трябва да им е наложило да имат поне едно, ако не и повече метателни оръжия. В случай, че използват също къси лъкове, стрелците трябва навярно да са се скрили зад камъните или някъде в ниското.
Мусаши имаше едно голямо преимущество — и мъжът на дървото, и онези под него стояха сега обърнати с гръб. Приведе се така ниско, че дръжката на сабята му се качи над главата и почти по корем припълзя напред. После с все сили се втурна на около двадесет крачки по-надолу.
Човекът с мускета извърна глава, забеляза Мусаши и извика:
— Ето го!
Мусаши претича още десетина крачки, знаейки, че мъжът ще трябва да се намести и да се прицели, преди да стреля.
— Къде? — извикаха стоящите най-близо до дървото мъже.
— Зад вас! — продра гърло онзи отгоре.
Стрелецът следеше с дулото главата на Мусаши. Щом от фитила се посипаха искри, десният лакът на Мусаши описа дъга във въздуха. Хвърленият от него камък удари със страшна сила право зад фитила. Писъкът на мъжа се смеси с шума от чупещи се клони и той се строполи на земята.
За миг името на Мусаши се озова на устата на всички. Нито един не си бе направил труда да прецени положението и да допусне, че противникът може да намери начин да нападне най-напред средния отряд. Объркването бе почти пълно. Десетината мъже се втурнаха да си намерят нови места, почнаха да се блъскат един в друг, закачаха оръжията си, оплитаха копия и изобщо представляваха картина на пълен безпорядък. През цялото време си крещяха един на друг да не оставят Мусаши да избяга.
Точно когато се пооправиха и почнаха да се подреждат в полукръг, бяха предизвикани на бой:
— Аз съм Миямото Мусаши, син на Шимен Мунисай от областта Мимасака. Идвам да изпълня уговорката, която направихме завчера при Янагимачи.
— Тук ли сте, Генджиро? Моля ви да не бъдете невнимателен като Сеиджуро и Деншичиро преди вас. Разбирам, че заради младостта ви тук с вас има няколко дузини мъже да ви подкрепят. Аз, Мусаши, дойдох сам. Хората ви могат да нападат както искат, по един или вкупом.
— Сега бийте се!
Още една пълна изненада — никой не бе очаквал от Мусаши да започне двубоя с тържествено предупреждение. Дори онези, на които отчаяно би им се искало да му отвърнат със същото, нямаха сега самообладанието за това.
— Закъсняхте, Мусаши! — чу се дрезгав глас.
Мнозина събраха смелост от заявлението на Мусаши, че е сам, но Гендзаемон и Джиродзаемон решиха, че това е уловка и се оглеждаха за несъществуващите помощници.
Едно шумно извъртане настрана и след част от секундата сабята на Мусаши проблесна и разцепи въздуха. Пратената срещу лицето му стрела бе прерязана — половинката й падна зад рамото му, другата се търколи близо до върха на сабята.
Или по-точно, там, където този връх току-що се намираше — сега Мусаши вече бе в движение. С настръхнала като лъвска грива коса той се метна към застаналата зад бора сянка.
Генджиро обгърна с ръце ствола и изписка:
— Помощ! Страх ме е!
Гендзаемон се хвърли напред с вик, сякаш ударът е засегнал него. Беше обаче твърде късно. Сабята на Мусаши откъсна от ствола дълго две педи парче кора. То падна на земята до окървавената глава на Генджиро.