Сякаш разярен демон, Мусаши просто забрави за останалите и нападна направо момчето. Изглежда от самото начало си бе наумил това.
Нападението му бе невъобразимо страховито. Смъртта на Генджиро ни най-малко не намаляваше боеспособността на Йошиока. Предишната неспокойна възбуда прерасна в убийствено настървение.
— Звяр! — кресна Гендзаемон с поморавяло от мъка и ярост лице.
Размахал сабя, донякъде твърде тежка за човек на неговите години, той се спусна право към Мусаши. Този отмести лявата си пета с около педя назад, преведе се настрани и нанесе удар нагоре, засягайки лакътя и лицето на Гендзаемон с върха на острието. Невъзможно бе да се разбере кой простена, понеже в същия миг един мъж, който нападаше Мусаши в гръб с копие, политна напред и падна върху стареца. В следващата секунда трети боец, който дойде отпред, бе разсечен от рамото до пъпа. Краката пренесоха безжизненото тяло с клюмнала глава и отпуснати ръце още няколко крачки напред.
Останалите мъже до дървото ревяха с пълни гърди, но виковете им за помощ се загубиха във вятъра и дърветата. Другарите им бяха прекалено надалеч, за да ги чуят и дори, вместо да държат под око пътя, да гледаха към бора, не биха могли да видят какво стана.
Големият бор стоеше на това място от стотици години. През време на войните от дванадесети век той стана свидетел на отстъплението на разбитите отряди на Тайра от Киото към Оми. Безброй пъти бе виждал монасите-войни от връх Хиеи да слизат към столицата, за да принудят Императорския двор да се съобразява с тях. Дали от благодарност за прясната кръв, която попиваше сега към корените му или от скръб за убитите, клоните му потрепериха от мъгливия вятър и поръсиха мъжете долу с капки студена роса. Вятърът понесе безредни шумове от клоните, от разлюляния бамбук, от мъглата и от високата трева.
Мусаши застана готов за бой с гръб към ствола на дървото, който надали двама мъже с разперени ръце биха могли да обхванат. Дървото представляваше безупречен щит за гърба му, но той изглежда сметна за опасно да се задържа дълго под него. Погледът му се придвижи по горния ръб на сабята и се спря на противниците, а в това време умът правеше преглед на околността в търсене на някое по-добро място.
— При големия бор! При бора! Боят е там!
Викът дойде от върха на възвишението, откъдето Сасаки Коджиро си бе избрал да наблюдава зрелището.
Последва оглушителен гръм от мускет и едва тогава самураите от дома Йошиока разбраха какво става. Скупчиха се като рояк пчели, изоставиха своите скривалища и се завтекоха към кръстопътя.
Мусаши пъргаво се плъзна встрани. Куршумът заседна в ствола на дървото, на няколко пръста от главата му. Застаналите нащрек срещу него седем мъже пристъпиха две педи напред, за да се възползват от промяната в стойката му.
Ненадейно Мусаши, с вдигната наравно с очите сабя, се стрелна към мъжа в левия край. Кубаши Корандо, един от Десетте майстора на Йошиока бе напълно неподготвен. Със сподавен вик на стъписване той се завъртя на единия си крак, но не бе достатъчно бърз да избегне удара. С все още протегната сабя, Мусаши продължи да тича право напред.
— Не му давайте да се измъкне!
Останалите се втурнаха подире му. Нападението обаче отново ги бе хвърлило в опасно объркване. Бяха загубили всякаква съгласуваност помежду си. За миг Мусаши се извъртя назад и нанесе страничен удар към най-близкия от мъжете, Миике Джиродзаемон. Като опитен боец Джиродзаемон бе очаквал това и си беше оставил малко място, така че съумя бързо да се дръпне назад. Върхът на сабята на Мусаши едва засегна гърдите му.
Начинът, по който Мусаши боравеше с оръжието, се различаваше от този на обикновените бойци със сабя от онова време. Според обичайните правила, ако първият удар не успее, силата на сабята вече се смяташе за похабена във въздуха. Трябваше острието да се изтегли назад, преди да се нанесе нов удар. За Мусаши това бе твърде бавно. Когато удареше странично, той винаги веднага замахваше на другата страна. Едно движение надясно биваше последвано от обратен замах наляво. Така острието очертаваше две светли дири, много подобни на свързаните в основата си двойка борови иглички.
Неочакваният обратен удар мина нагоре през лицето на Джиродзаемон, преобразявайки главата му в голям червен домат.
След като не бе учил при учител, Мусаши понякога се оказваше в неизгодно положение, но имаше също случаи, когато печелеше от това. Една от силните му страни бе, че никога не го бяха стягали в калъпа на някаква определена школа. От обичайно гледище, неговият стил за водене на бой нямаше ясно различим характер, правила, скрити похвати. Роден от собственото му въображение и нужди, той бе труден за определяне. Обичайните стилове можеха да му бъдат противопоставени до известна степен успешно, стига противникът да е много умел. Но сега Джиродзаемон не бе очаквал Мусаши да се бие така. Всеки, привикнал на стила на Йошиока или всъщност — на кой да е от киотските стилове, щеше да бъде изненадан по същия начин.