Мусаши най-сетне се бе понесъл през планинския склон с бързината на див глиган. Без миг бавене по петите му се спуснаха пет-шест души, които отчаяно се опитваха да го настигнат, за да нанесат удар.
Със злобен крясък Мусаши внезапно се изви назад, приклекна и замахна странично със сабята си наравно с пищялите. Преследвачите се заковаха на място. Един от мъжете замахна със своето копие надолу, но само го видя да подхвръква във въздуха, отнесено от мощен ответен удар. Отдръпнаха се. Мусаши яростно замахна с лявата, после с дясната сабя, след това пак с лявата. В движенията си напомняше съчетание на огън и вода. Враговете му политаха и се олюляваха, препъваха се и се свиваха пред неговия пристъп.
После пак изчезна. От откритото поле, където бушуваше битката, бе скочил в зелената ечемичена нива под него.
— Спри!
— Ела и се бий!
Двама разгорещени мъже слепешката се метнаха подир Мусаши. След миг последваха два предсмъртни писъка и две копия политнаха във въздуха, за да се забият изправени посред нивата. Мусаши вече като голямо кълбо пръст се носеше в долния край на полето. Отдалечил се на цели сто разкрача, той бързо печелеше преднина пред преследвачите си.
— Отива към селото.
— Тича към главния път.
Но Мусаши всъщност бързешком и незабелязано се промъкна през горния край на нивата и се скри в гората над нея. Наблюдаваше как неприятелите му се разделят, за да продължат преследването в няколко различни посоки.
Слънцето вече светеше — топла утрин, досущ като всяка друга.
Дар за мъртвите
Когато най-сетне загуби търпение от политическото заговорничене на монасите, Ода Нобунага нападна старите будистки манастири на връх Хиеи и в една ужасяваща нощ почти всичко от неговите три храма и светилищата стана жертва на огъня. Макар да бяха минали четири десетилетия и главната зала заедно с доста от по-малките храмове да бе възстановена, споменът за тази нощ като саван тегнеше над планината. Сега манастирът бе лишен от светските привилегии и монасите отново бяха посветили времето си на религиозни задължения.
На най-южния връх, с изглед към останалите храмове и самия Киото, стоеше един малък, уединен храм, познат като Мудоджи. Рядко тишината биваше нарушена от шум, по-силен от ромоленето на потока или чуруликането на птичките.
От вътрешно помещение на светилището се чу мъжки глас, който припяваше думите на Канон, богинята на милосърдието, разкрити в Лотосовата сутра. Еднообразната мелодия току постепенно се извисяваше и после, сякаш псалтът изведнъж се сепва, ненадейно заглъхваше.
По гарвановочерния под на коридора вървеше един облечен в бяло послушник, понесъл вдигнат наравно с очите си поднос с оскъдно, безмесно ястие, каквито обикновено готвят в манастирите. Като влезе в стаята, откъдето идваше гласът, младежът остави подноса в един от ъглите, коленичи почтително и поздрави:
— Добър ден, господине.
Леко приведен напред и обсебен от заниманието си, гостът така и не чу поздрава на момчето.
— Господине — обади се послушникът, като леко повиши глас, — донесох ви обяд. Ако желаете, ще го оставя тук в ъгъла.
— О, благодаря ви — отвърна Мусаши и се изправи. — Много сте любезен.
Обърна се и се поклони.
— Бихте ли искал сега да се нахраните?
— Да.
— Тогава ще ви поднеса ориза.
Мусаши пое паничката и започна да яде. Послушникът впери поглед първо в парчето дърво до Мусаши, после в ножчето зад него. Наоколо бяха разхвърляни парченца и стърготини от сандалово дърво.
— Какво изрязвате? — попита момчето.
— Свещен образ.
— На Буда Амида ли?
— Не. На Канон. За жалост нищо не разбирам от скулптура. Като че повече си порязвам ръцете, отколкото режа дървото.
За доказателство протегна два добре понарязани пръста, но вниманието на момчето явно повече бе привлечено от бялата превръзка около лакътя му.
— А как са раните ви? — попита то.
— Благодарение на доброто лечение тук, сега са почти зараснали. Моля ви, предайте на главния свещеник, че съм му много благодарен.
— Щом изрязвате образ на Канон, трябва да идете в главата зала. Там има една статуя на Канон от много прочут майстор. Ако желаете, ще ви заведа дотам. Не е далеч — само четвърт час и нещо.
Зарадван от предложението, Мусаши приключи с обяда и двамата тръгнаха към залата. Не бе излизал навън, откакто преди десет дни пристигна окървавен и подпиращ се на сабята си вместо пръчка. Едва направил няколко крачки, установи, че раните му не са така изцяло зараснали, както си беше мислил. Лявото коляно го болеше, а ветрецът, макар лек и прохладен, като че се впиваше в дълбоката рана на ръката му. Навън обаче беше приятно. От леко полюшващите се черешови дръвчета се ронеше цвят, който се сипеше като снежинки във въздуха. Небето започваше да се изпълва с ясния лазур на ранното лято. Жилите на Мусаши се издуха подобно на готови да се разтворят пъпки.