— Много добре, да видим дали можете да отвърнете на един въпрос. Знаем, че сте се бил храбро срещу превъзхождащ противник. Възхищаваме се на грубата ви сила. Хвалим смелостта, с която сте надвил толкова много мъже. Защо обаче сте убил едно тринайсетгодишно момче? Как е възможно така безчовечно да заколите едно дете?
Лицето на Мусаши пребледня и той внезапно усети слабост в тялото си.
Свещеникът продължи:
— След като загуби ръката си, Сеиджуро стана монах. Деншичиро убихте на часа. Генджиро беше единственият останал жив, който да ги наследи. С убийството му вие сложихте край на дома Йошиока. Дори това да е било сторено в името на Пътя на самураите, то е жестоко и заслужава презрение. Не сте достоен да ви наричат дори чудовище или демон. Вие самият за човек ли се смятате? Нима си въобразявате, че трябва да ви числят към самураите? Принадлежите ли изобщо на тази велика земя на цъфналите череши?
— Не! И ето защо духовенството ви пропъжда оттук. При каквито и да било обстоятелства, убийството на дете е непростимо. Един самурай не би извършил подобно престъпление. Колкото по-силен е той, толкова по-внимателен и състрадателен е към слабите. Самураят има понятие и стремеж към милосърдие.
— А сега да се махате оттук, Миямото Мусаши! Колкото може по-бързо! Връх Хиеи ви прокужда!
Уталожили гнева си, свещениците дружно се отдалечиха.
Мусаши понесе този последен дъжд от оскърбления мълчаливо, но не защото нямаше отговор за обвиненията. „Каквото и да казват те, аз бях прав, помисли си. Направих единственото, което можех, за да защитя моите убеждения, а те не са погрешни.“
Той искрено вярваше в правилността на своите начала в живота и в необходимостта те да бъдат поддържани. Веднъж направен от Йошиока техен знаменосец, за Генджиро нямаше друг изход, освен да бъде убит. Той бе техният предводител. Докато е жив, школата Йошиока щеше да остане непобедена. Мусаши би могъл да убие десет, двадесет или тридесет души, но ако Генджиро не беше умрял, оцелелите винаги щяха да твърдят, че са победители. Посичането първо на момчето направи от Мусаши победител, дори и след това той да бе паднал в битката.
По законите на сабления бой в това съждение нямаше никаква грешка. А за Мусаши тези закони бяха най-висши.
При все това споменът за Генджиро дълбоко го разстройваше и пораждаше у него съмнения, мъка и болка. Жестокостта на тази постъпка бе отблъскваща дори за самия него.
„Трябва ли сега да захвърля сабята си и да заживея като обикновен човек?“, питаше се, не за първи път. В ясното небе на ранната вечер белите листенца на черешовите цветове безразборно се сипеха като снежинки и оставяха дърветата така беззащитни, както сега се чувстваше той. Беззащитен бе пред съмненията дали не трябва да промени своя начин на живот. „Ако се откажа от сабята, ще мога да заживея с Оцу“, помисли си. Тогава обаче се сети за безгрижното съществуване на обитателите на Киото и за света на Коецу и Шою.
— Това не е за мен — каза си той решително.
Мина през вратата и влезе в стаята си. Седна до лампата, извади своето полузавършено произведение и бързо се зае да дълбае дървото. От жизнена важност беше да завърши статуята. Направена с умение или не, отчаяно искаше да остави тук нещо, с което да утеши духа на умрелия Генджиро.
Лампата отслабна и той изряза фитила. В мъртвата тишина на вечерта се чуваше дори шумът от парченцата дърво, които се сипеха по рогозката. Съсредоточаването му бе пълно, цялото му същество с пределна сила се бе сбрало в мястото, където резецът допираше дървото. В природата на Мусаши беше, веднъж поставил си някаква задача, да се потапя в нея, забравил отегчение и умора, докато не реши, че е изпълнена.
Напевът на сутрата се извисяваше и заглъхваше.
След всяко подрязване на фитила Мусаши подновяваше работа, изпълнен с благоговение и набожност, също като древните майстори, за които казват, че три пъти се покланяли на Буда, преди да вземат длетата, с които ще ваят някой образ. Неговата статуя на Канон щеше да е като молитва за щастието на Генджиро в отвъдния живот и — в някакъв смисъл — смирена молба към душата му за прошка.
— Така, вярвам, е добре — промълви накрая Мусаши.
Щом стана да огледа статуята, камбаната на източната пагода извести втория час на нощта, ще рече — десет. „Става късно“, помисли си и незабавно излезе, за да поднесе на главния свещеник своите почитания и да го помоли да се погрижи за статуята. Образът бе изрязан грубовато, но в него Мусаши вложи душата си. Докато се молеше за духа на убитото момче, той изплака много сълзи на разкаяние.