Поне обаче, помисли си, са тръгнали на път. Осуги, несвикнала с крави, отначало направо отказа да възседне животното. За да я убеди, му бе нужна цялата изобретателност, като решителният довод се оказа, че тя не може безкрайно да пребивава в тази твърдина на монашеското безбрачие.
Легнала с лице към врата на кравата, Осуги болезнено изохка и се намести. При всяка проява на загриженост от страна на Мусаши тя си напомняше своята враждебност към него и мълчаливо изразяваше гнева си, че се оставя на грижите на своя смъртен враг.
Макар добре да съзнаваше, че Осуги живее единствено и само за да си отмъсти, Мусаши откри, че не е в състояние да погледне на нея като на същински враг. Никой, дори много по-силни от нея неприятели, не му бе причинявал толкова грижи и неудобство. Кроежите й едва не го докараха до злощастие в родното му село; заради нея му се присмяха и го охулиха в Кийомидзудера; тя упорито се бе изпречвала на пътя му и осуетявала неговите замисли. Имаше случаи, като снощния, когато я бе проклинал и едва беше устоявал на подтика да я разполови със сабята си.
При все това не можеше да се реши да й навреди, особено сега, когато бе болна и лишена от обичайната си злост. Странно защо, но бездействието на нейния зъл език го потискаше и той жадуваше да я види пак здрава, та дори това за него да значи нови неприятности.
— Да яздите така сигурно е доста неудобно — отбеляза. — Опитайте да потърпите още малко. Като стигнем Оцу, ще измисля нещо.
Изгледът на североизток бе великолепен. Под тях безметежно се простираше езерото Бива, точно зад него бе връх Ибуки, а в далечината се издигаха върховете на Ечидзен. От отсамната страна на езерото Мусаши успяваше до една да различи прочутите Осем гледки на Карасаки в село Сета.
— Нека спрем за малко — каза той. — Ще се почувствате по-добре, ако слезете и полегнете за няколко минути.
Като върза животното за едно дърво, той обгърна с ръце старицата и я свали на земята.
С лице към пръстта, Осуги отблъсна ръцете му и простена. Лицето й трескаво пареше, а косата й бе цялата разчорлена.
— Не искате ли малко вода? — попита не за първи път Мусаши, като я потри по гърба. — Трябва и да хапнете нещо.
Тя упорито поклати глава.
— От снощи не сте пийвали капка вода — рече той умолително. — Ако продължавате така, ще ви стане още по-зле. Ще ми се да ви намеря някакво лекарство, но тук наоколо няма никакви къщи. Ето, защо не изядете половината от обяда ми?
— Каква отврат!
— А?
— По-скоро бих умряла в някоя нива, та да ме изядат птиците. Никога не ще падна така ниско да приемам храна от врага си!
Тя отърси ръката му от гърба си и заби нокти в тревата.
Като се питаше дали Осуги въобще някога ще осъзнае голямата си грешка спрямо него, Мусаши продължи да се отнася към нея така внимателно, като към своя собствена майка. Всеки път, когато му се сопнеше, той търпеливо се опитваше да я успокои.
— Хайде, бабо, знаете, че не ви се ще да умрете. Трябва да живеете. Не искате ли да видите как Матахачи ще се издигне и ще успее?
Тя се озъби и изръмжа:
— Това какво те засяга? В скоро време Матахачи ще се оправи и без твоя помощ.
— Сигурен съм в това. Но вие трябва да оздравеете, за да можете сама да го насърчавате.
— Лицемер такъв! — кресна старицата. — Губиш си времето, ако си мислиш, че с ласкателства можеш ме накара да забравя колко много те мразя.
Като разбра, че каквото и да каже, ще бъде прието погрешно, Мусаши стана и се отдалечи. Избра си място зад една скала и се зае да яде обеда си — оризови топки, пълнени с тъмна, сладникава оризова каша и поотделно завити в дъбови листа. Половината остави неизядени.
Чу гласове, надзърна зад скалата и видя някаква селянка да говори с Осуги. Бе облечена в хакама, каквито носят жените от Охара, а косата й се спускаше по раменете. Жената тъкмо гръмогласно заявяваше:
— Имам у дома една болна. Сега е вече по-добре, но ще се оправи още по-бързо, ако мога да й дам малко мляко. Ще може ли да издоя кравата?
Осуги вдигна лице и въпросително изгледа жената.
— По моя край нямаме много крави. Може ли всъщност да изкарате мляко от тази?
Двете размениха още няколко думи, след което жената приклекна и се зае да дои млякото в един съд за саке. Щом го напълни, тя стана, стисна го здраво в ръце и каза:
— Благодаря. А сега ще вървя.
— Чакай! — извика с дрезгав глас Осуги. Тя протегна ръце и се озърна, за да се увери, че Мусаши не ги гледа. — Дай ми първо малко мляко. Една-две глътки ще стигнат.
Жената удивена загледа как Осуги вдига съда до устните си, затваря очи и жадно преглъща, докато млякото се стича по брадичката й.