Щом свърши, Осуги потрепери и после сбърчи лице, сякаш се готви да повърне.
— Какъв гаден вкус! — измрънка тя. — Но може от това да ми стане по-добре. Обаче много е ужасно — по-отвратително от лекарство.
— Има ли ви нещо? Да не сте болна?
— Не е нищо тежко. Настинала съм и малко ме тресе.
Сякаш отърсила се от болките, тя чевръсто се изправи и след като пак провери дали Мусаши не гледа, пристъпи по-близо до жената и с тих глас попита:
— Ако тръгна оттук право надолу по пътя, докъде ще стигна?
— Точно над Миидера.
— Това е в Оцу, нали? Има ли някой обиколен път, по който да тръгна?
— Ами, да, но къде искате да стигнете?
— Без значение. Искам само да се махна от този злодей!
— На около осем-деветстотин разкрача надолу по този път една пътека се отклонява на север. Ако я следвате, ще излезете между Сакамото и Оцу.
— Ако видиш един човек да ме търси — рече заговорнически Осуги, — не му казвай, че си ме виждала.
И тя тромаво сбута жената и като окуцяла богомолка се понесе покрай нея.
Мусаши се засмя и излезе иззад скалата.
— Вие сигурно живеете някъде наоколо — каза той дружелюбно. — Съпругът ви земеделец, дървар или нещо такова е?
Жената се сви уплашено, но отвърна:
— А, не. Аз съм от странноприемницата на билото при прохода.
— Толкова по-добре. Ако ви дам малко пари, ще свършите ли нещо за мен?
— С радост, обаче, да ви кажа, в хана имаме една болна.
— Аз мога да занеса млякото вместо вас и да ви почакам там. Така добре ли ще е? Тръгнете ли сега, до мръкване трябва да сте се върнали.
— В такъв случай, струва ми се, мога да ида, обаче…
— Няма за какво да се безпокоите! Аз не съм такъв злодей, какъвто ме изкара онази старица. Опитвах се само да й помогна. Щом може да се оправи сама, значи няма защо да се тревожа заради нея. Сега ще напиша само една бележка. Ще ви помоля да я занесете в дома на господаря Карасумару Мицухиро. Това е в северната част на града.
С четка, извадена от калъфа за писане, Мусаши бързо нахвърли думите, които, докато се възстановяваше в Мудоджи, бе жадувал да прати на Оцу. След като повери писмото на жената, той яхна кравата и бавно я подкара напред, като си повтаряше написаните думи и си мислеше как ли ще се почувства Оцу, щом ги прочете.
— Мислех си, че вече няма да я видя — промълви и изведнъж се сепна.
„Като се сетя колко беше слаба, помисли, може пак да е на легло. Щом обаче получи писмото ми, ще стане и ще дойде възможно най-скоро. Също и Джотаро.“
Остави кравата да се движи напред свободно и от време на време спираше, за да може тя да си пасе от тревата. Писмото му до Оцу беше просто, но той бе твърде доволен от него:
При моста Ханада ти бе тази, която чакаше — нека този път да бъда аз. Ще те чакам в Оцу, на моста Кара в село Сета. Когато отново сме заедно, за много неща ще си поговорим.
Опита се да придаде на сухото съобщение известна поетичност. Повтори си го наум и се замисли за „многото неща“, които имаха да обсъждат.
Щом стигна странноприемницата, слезе от кравата и като хвана с две ръце съда с млякото, извика:
— Има ли някой?
Както обикновено в крайпътни заведения от такъв род, под стряхата отпред имаше открито място за пътниците, които се отбиват да пият чай или да похапнат. Вътре имаше чайна, с една част — преградена за кухня. Стаите за гости бяха отзад. Една старица слагаше дърва в кирпичена пещ, върху която имаше голяма дървена тенджера.
Щом седна на пейката отпред, тя излезе и му сипа чаша възтопъл чай. Тогава Мусаши й обясни за какво идва и й подаде съда с млякото.
— Какво е това? — попита тя и с недоверие го огледа.
Като реши, че може да е глуха, той бавно повтори вече казаното.
— Мляко ли казвате? Мляко? За какво? — Все така озадачена, тя се обърна към вътрешността и извика: — Господине, можете ли да излезете за малко? Тук нещо не ми става ясно.
— Какво? — Някакъв мъж се появи иззад ъгъла на странноприемницата и попита: — Какво се е случило, госпожо?
Тя бутна съда в ръцете му, но той нито го погледна, нито чу какво му казва. Очите му останаха вперени в Мусаши, а лицето му застина в съвършен израз на изумление.
Също толкова изненадан, Мусаши само извика:
— Матахачи!
— Такедзо!
Двамата се спуснаха един към друг, спирайки точно преди да се блъснат. Щом Мусаши протегна ръце, Матахачи направи същото и изпусна съда.
— Колко години минаха?
— От Секигахара, нали?
— Тогава значи…
— Пет години. Толкова трябва да са. Аз сега съм на двайсет и две.
Докато се прегръщаха, заля ги сладката миризма на млякото от счупения съд, която им напомни времето, когато и двамата са били бебета сукалчета.