— Много прочут си станал, Такедзо. Но струва ми се, не бива да те наричам Такедзо. Ще ти казвам Мусаши, като всички останали. Чувах много разкази за твоя успех при големия бор… и също за разни неща, които си вършил преди това.
— Не ме карай да се чувствам неудобно. Аз още се уча. Но този свят е пълен с хора, които изглежда не са толкова добри като мене. Я кажи, ти тук ли си отседнал?
— Да, тук съм от десетина дни. Напуснах Киото с намерение да ида в Едо, но се случи нещо неочаквано.
— Казаха ми, че имало някой болен. Е, сега нищо не може да се направи, обаче аз затова носех млякото.
— Болен ли? О, да… човека, с когото пътувам.
— Лоша работа. Във всеки случай, радвам се да те видя. За последен път научих неща за теб, когато Джотаро донесе онова писмо, докато аз пътувах за Нара.
Матахачи увеси глава с надеждата Мусаши да не спомене дръзките предвиждания, които той направи по онова време.
Мусаши сложи ръка на рамото на приятеля си. Мислеше си колко е хубаво, че отново го вижда и колко му се иска двамата добре да си поговорят.
— Кой пътува с теб? — попита невинно Мусаши.
— О, никой — никой, който да те занимава. Просто…
— Остави това. Дай да идем някъде, където можем да си поговорим.
Докато се отдалечаваха от странноприемницата, Мусаши попита:
— Ти с какво си изкарваш прехраната?
— Какво работя ли?
— Да.
— Нямам никакви особени дарби или умения, затова ми е трудно да си намеря място при някой даймио. Струва ми се, не мога да кажа, че се занимавам с нещо определено.
— Искаш да кажеш, че през всичките тези години само си се скитал? — попита Мусаши, който започна да подозира каква е истината.
— Стига сега. Като говориш такива неща, ми напомняш много неприятни работи. — Умът му сякаш се върна към онези дни в сянката на връх Ибуки. — Голямата ми грешка беше да се заловя с Око.
— Хайде да седнем — предложи Мусаши, като кръстоса крака и се отпусна на тревата.
Усети пристъп на раздразнение. Защо Матахачи така настоятелно се смята за малоценен? И защо приписва своите неудачи на други хора?
— Ти виниш за всичко Око — каза твърдо Мусаши, — но така ли въобще говори един зрял мъж? Никой не може да ти осигури достоен живот — само ти можеш.
— Признавам, че не бях прав, обаче… как да го кажа? Просто ми се струва, че не съм способен да променя съдбата си.
— Във времена като днешните, мислиш ли така, няма да стигнеш доникъде. Иди щом искаш в Едо, но когато стигнеш там, ще завариш хора от цялата страна и всички ще ламтят за пари и положение. Няма да си спечелиш име, просто като правиш, каквото прави всеки срещнат. Ще трябва по някакъв начин да се отличиш.
— Трябваше още като млад да се заема със саблен бой.
— Сега, като го каза, се питам дали си се родил годен за майстор на сабята. Във всеки случай ти едва сега започваш попрището си. Може би трябва да помислиш за това да станеш учен. Това, допускам, е най-добрият начин да си намериш място при някой даймио.
— Не се тревожи. Ще направя нещо.
Матахачи откъсна едно стръкче трева и го сложи между зъбите си. Срамът му го сковаваше. Унизително бе да осъзнава какви последствия са имали пет години на бездействие. Преди със сравнителна лекота беше успявал да пренебрегне чутите разкази за Мусаши, но сега, когато го виждаше така очи в очи, разликата между двама им стана очевидна. Засенчен от силното присъствие на Мусаши, Матахачи с труд успяваше дори да си припомни, че някога двамата бяха най-добри приятели. Дори чувството за достойнство на този мъж бе за него някак потискащо. Нито завистта, нито стремежът да му стане равен можеха да го отърват от болезненото съзнание за неговата собствена неспособност.
— Горе главата! — ободри го Мусаши. Дори докато плясваше Матахачи по рамото обаче, той усети слабостта на този човек. — Станалото — станало. Забрави миналото — подкани го той. — Дори да си пропилял пет години, какво от това? Това значи най-много, че започваш с пет години по-късно. Тези пет години може по свой начин да съдържат един ценен урок.
— Много проклети бяха.
— О, забравих! Тъкмо преди малко се разделих с майка ти.
— Виждал си майка ми ли?
— Да. Трябва да кажа, не мога да разбера защо не си се родил с повече от нейната сила и упорство.
Нито пък, помисли си Мусаши, може да се разбере защо Осуги има такъв син — колеблив и пълен със самосъжаление. Прииска му да се го разтърси и да му напомни колко е щастлив, че въобще има майка. Впери поглед в Матахачи и се запита как ли може да укроти гнева на Осуги. Отговорът дойде незабавно — стига само Матахачи да може да направи нещо от себе си…