— Матахачи — каза тържествено Мусаши, — защо, след като имаш такава майка като твоята, не се опиташ да направиш нещо, с което да я ощастливиш? Тъй като нямам родители, на мен не може да не ми се струва, че ти не си й толкова благодарен, колкото би трябвало. Не че не й оказваш достатъчно уважение. Някак си обаче, макар да си дарен с най-хубавото, което може да има човек, ти изглежда смяташ това просто за нищожна случайност. Да имах майка като твоята, с много повече желание щях да се старая да поправя себе си и да сторя нещо наистина достойно — само заради това, че после би имало някой, който да сподели моята радост. Никой не се радва на нашите постижения толкова, колкото родителите.
— Може да звучи, все едно просто повтарям изтъркани поучения. За скитник като мен обаче не е така. Не мога дори да ти опиша колко самотен започвам да се чувствам, когато срещна някоя красива гледка и после изведнъж се сетя, че няма никой, който да се порадва на нея заедно с мен.
Мусаши спря да си поеме дъх и улови приятеля си за ръката.
— Ти самият знаеш, че каквото казвам е истина. Знаеш, че ти говоря като стар приятел, момче от същото село като теб. Нека опитаме пак да си върнем духа от онова време, когато тръгвахме за Секигахара. Сега вече няма войни, но битката за оцеляване в мирно време е не по-малко трудна. Трябва да се бориш, трябва да имаш замисли за бъдещето. Стига да опиташ, аз ще направя всичко, за да ти помогна.
Сълзите на Матахачи западаха по сключените им ръце. Въпреки сходството на думите на Мусаши с някоя от досадните проповеди на майка му, той бе дълбоко трогнат от загрижеността на своя приятел.
— Прав си — каза, докато бършеше сълзите си. — Благодаря. Ще направя, както казваш. Още сега ставам нов човек. Съгласен съм, че не съм роден да успея като човек на сабята. Ще ида в Едо и ще си намеря учител. После старателно ще се уча. Кълна се, че ще го направя.
— Ще се оглеждам за някой добър учител, а също и добър работодател за теб. Би могъл дори едновременно да се учиш и да работиш.
— Това ще е, все едно започвам нов живот. Има обаче още нещо, което ме тревожи.
— Е? Казах, че ще направя всичко по силите си, за да ти помогна. Това е най-малкото, което мога да сторя, за да изкупя, че така ядосах майка ти.
— Това нещо е някак неудобно. Виждаш ли, моят спътник е една жена… И не просто коя да е жена. Тя е… ох, не мога да го кажа.
— Хайде, дръж се като мъж!
— Не се сърди. Ти я познаваш.
— Коя е?
— Акеми.
„Можеше ли да направи по-лош избор от този?“, помисли си стреснат Мусаши, но се сепна, преди да е казал това на глас.
Наистина, Акеми не е така разпътна като майка си, или поне не още, но вече е тръгнала по своя път — като птица, политнала с пламнал факел в клюна си. Мусаши силно подозираше, че освен произшествието със Сеиджуро е имало и нещо между нея и Коджиро. Запита се каква ли зла съдба отвежда Матахачи при жени като Око и дъщеря й.
Матахачи погрешно изтълкува мълчанието на Мусаши като признак на ревност.
— Ядоса ли се? Казах ти го направо, понеже не мислех, че трябва да го крия.
— Глупако такъв, аз за тебе се тревожа. Нима са те прокълнали при раждането или сам умираш да си търсиш злощастията? Мислех, че си взел поука след Око.
В отговор на въпроса на Мусаши, Матахачи му разказа как е станало двамата с Акеми да се съберат.
— Може това да ми е наказание, че изоставих майка — заключи той. — Акеми си нарани крака при падането в долчинката и започна да я боли все повече, затова…
— А, ето ви и вас, господине! — обади се на местното наречие старицата от хана.
Оглупяла от възрастта, тя сложи ръце зад гърба си и вдигна поглед към небето, сякаш иска да види какво е времето.
— Болната жена не е с вас — добави. От равния й тон остана неясно дали просто установява това или задава въпрос.
Леко изчервен, Матахачи отвърна:
— Акеми ли? Да не е станало нещо с нея?
— Не е в леглото.
— Сигурна ли сте?
— Беше там преди малко, но сега не е.
Макар някакво шесто чувство да подсказа на Мусаши какво е станало, той каза само:
— По-добре да идем да видим.
Постелката на Акеми още стоеше простряна на пода, но стаята иначе бе празна.
Матахачи изруга и напразно обиколи ъглите. С пламнало от гняв лице каза:
— Нито оби, нито пари! Нито дори гребен или игла за коса! Тя е луда! Какво й е станало — да ме напуска по тоя начин!
Старицата стоеше на вратата.
— Ужасно нещо — каза тя, като че сама на себе си. — Това момиче — може би не трябва да ви казвам — но то не беше болно. Само се преструваше, та да може да остане да лежи — това е. Може да съм стара, но такива неща са ми ясни.
Матахачи изтича навън и остана да се взира в белия път, който се виеше по хребета. Кравата, легнала под някаква праскова с вече потъмнели и окапали цветове, наруши тишината с едно дълго, сънливо измучаване.