Коджиро погледа след тях и после извика към вътрешността на хана:
— Оставям парите за чая тук на масата. Между другото, имате ли пушечни фитили?
Старицата бе приседнала пред кирпичената пещ и готвеше вечерята.
— Фитили ли? — попита тя. — Там отзад в ъгъла има една връзка. Вземете си, колкото искате.
Коджиро тръгна към ъгъла. Докато изтегляше два-три фитила от снопа, останалите паднаха на пейката долу. Щом посегна да ги вдигне, той не можа да не забележи двата протегнати на пейката крака. Погледът му бавно се премести от нозете към тялото и лицето. Стъписването беше като от здрав удар в слънчевия сплит.
Мусаши впери поглед право в него.
Коджиро отскочи крачка назад.
— Е, сега — каза Мусаши, широко усмихнат.
Без да бърза, той се изправи и отиде до Коджиро. Остана да стои там и да мълчи с леко развеселен и многозначителен израз на лицето.
Другият се опита да отвърне на неговата усмивка, но мускулите на лицето отказаха да го послушат. Той на мига осъзна, че Мусаши е чул всяка една от неговите думи и от това, че усещаше как този му се надсмива, неудобството му стана още по-нетърпимо. Отне му само миг да си възвърне обичайната дързост, но през този кратък промеждутък не можеше да не проличи объркване.
— Я, Мусаши, не очаквах да ви заваря тук — възкликна.
— Радвам се отново да ви видя.
— Да, да, разбира се. — Съжаляваше за думите си, дори докато ги изричаше, но някак не можеше да се сдържи и додаде: — Трябва да кажа, че от последния път, когато ви виждах, вие наистина се отличихте. Трудно е за вярване, че един човек може да се сражава като вас. Нека ви поздравя. Изглежда, вие дори не сте пострадал след всичко, което стана.
Все още със следа от усмивка на устните, Мусаши с пресилена учтивост отвърна:
— Благодаря ви, че онзи ден станахте свидетел. Благодаря също за преценката, която преди малко дадохте на моето представяне. Не ни се удава често да се видим така, както гледат на нас другите. Много съм ви задължен за забележките. Уверявам ви, че няма да ги забравя.
Въпреки спокойния глас и отсъствието на раздразнение, последните думи накараха Коджиро да потръпне. Той разпозна в тях — и с право — предизвикателство, което някой ден ще трябва да посрещне.
На тези мъже, и двамата горди, и двамата упорити, и двамата убедени в правотата си, рано или късно бе съдено да се сблъскат лице в лице. Мусаши бе готов да почака, но когато каза „Няма да забравя“, изричаше простата истина. Вече гледаше на своята скорошна победа като на прелом по пътя си на боец, връхна точка в борбата за самоусъвършенстване. Злословията на Коджиро нямаше да останат дълго без отговор.
Макар да разкраси речта си, за да повлияе на слушателите, Коджиро наистина бе видял станалото по що-годе същия начин, по който го описа и действителното му мнение не се различаваше съществено от казаното. Той и за миг не се усъмняваше в правилността на преценката, която има за Мусаши.
— Радвам се да чуя това от вас — заяви Коджиро. — Не бих искал да забравите. Аз също ще помня.
Мусаши, когато кимна в знак на съгласие, още се усмихваше.
Преплетени клони
— Оцу, върнах се — извика Джотаро, докато прехвърчаше през селската порта.
Оцу седеше точно до края на терасата, подпряла ръце на една ниска масичка за писане. От сутринта стоеше така и се взираше в небето. Под билото на покрива имаше парче дърво, на което с бели букви бе изписано: „Килия на планинската луна“. Къщичката, собственост на някакъв свещеник на служба в Гинкакуджи, по молба на господаря Карасумару бе предоставена под наем на Оцу.
Джотаро се тръсна посред един кичур цъфнали теменужки и зацамбурка с крака в потока, за да измие калта от тях. Водата, която идваше право от градината на Гинкакуджи, бе по-чиста от нов сняг.
— Тази вода е ледена — отбеляза момчето намръщено.
Земята обаче бе топла и на това красиво място той изпитваше радост от това, че е жив. Лястовиците пееха, сякаш и те са щастливи от деня.
Изправи се, изтри нозе в тревата и тръгна към терасата.
— Не ти ли става скучно? — попита.
— Не. Имам много неща, за които да мисля.
— Не искаш ли да чуеш една добра вест?
— Каква?
— За Мусаши е. Чух, че не бил много далеч оттук.
— Къде е?
— От дни обикалям и питам дали някой не знае къде е той, и днес чух, че бил отседнал в Мудоджи на връх Хиеи.
— В такъв случай явно трябва да е добре.
— Навярно, но аз смятам, че трябва веднага да идем дотам, преди да е тръгнал за някое друго място. Гладен съм. Защо ти не се приготвиш, а аз в това време ще хапна нещо.