— Има малко оризови топки в листа. В онази тройна кутия са. Вземи си.
Джотаро свърши с топките, но Оцу не се бе помръднала от масата.
— Какво има? — попита момчето, като я оглеждаше подозрително.
— Струва ми се, че не бива да ходим там.
— Що за глупава… В първия миг умираш да видиш Мусаши, в следващия почваш да се преструваш, че не ти се иска.
— Ти не разбираш. Той знае чувствата ми. Онази нощ, когато се срещнахме в планината, аз му разказах всичко, казах докрай каквото имах за казване. Мислехме, че повече няма да се срещнем сред живите.
— Обаче сега можеш отново да го видиш. Какво чакаш?
— Не знам какво мисли той, дали е доволен от победата или просто опитва да се предпази от някоя заплаха. Когато Мусаши си тръгна, аз се примирих, че никога в този живот няма да бъда с него. Не мисля, че трябва да ходя, освен ако той не ме повика.
— А ако с години не ти се обади?
— Ще продължа да правя, каквото правя и сега.
— Да седиш там и да гледаш към небето ли?
— Ти не разбираш. Но да оставим това.
— Какво не разбирам?
— Какво чувства Мусаши. Сега наистина усещам, че мога да му се доверя. Преди го обичах със сърце и душа, обаче не смятам, че изцяло вярвах в него. Сега вече вярвам. Всичко е по-различно. По-близки сме от клоните на едно и също дърво. Дори да сме разделени, дори да умрем, пак ще бъдем заедно. Затова нищо вече не може да ме направи самотна. Сега само се моля той да намери пътя, който търсеше.
Джотаро избухна.
— Лъжеш! — извика той. — Жените никога ли не могат да казват истината? Щом искаш да се държиш така, добре, но никога повече да не си ми казала колко много жадуваш да видиш Мусаши. Изплачи си ако щеш очите! Все ми е едно.
Колко усилия му струваше да открие къде е отишъл Мусаши след Ичиджоджи — и накрая! Направи се, че Оцу не съществува и през остатъка от деня не каза нито дума.
Точно след смрачаване през градината мина червеникава светлина от фенер и на вратата почука един от самураите на господаря Карасумару. Той подаде на Джотаро едно писмо с думите:
— От Мусаши за Оцу е. Негово височество каза, че Оцу трябвало добре да се грижи за себе си.
Обърна се и си тръгна.
„Наистина е почеркът на Мусаши, помисли си Джотаро. Трябва да е жив.“ После със следа на раздразнение през главата му мина: „Адресирано е, виждам, до Оцу, не до мен.“
Оцу се показа от задната част на къщичката и се обади:
— Самураят донесе писмо от Мусаши, нали?
— Да, но не вярвам да те интересува — отвърна Джотаро, намуси се и скри писмото зад гърба си.
— Я стига, Джотаро. Дай да го видя — замоли се Оцу.
Известно време той се противеше, но при първия признак, че тя ще заплаче, бутна плика в ръцете й.
— Ха! — възкликна тържествуващо. — Преструваш се, че не искаш да го видиш, обаче нямаш търпение да прочетеш писмото му.
Тя се сви до лампата. Писмото потрепваше в белите й пръсти, а пламъкът сякаш излъчваше някакво особено веселие, като че предвещава щастие и добра участ.
Мастилото отразяваше светлината като дъга, сълзите по миглите й светеха като скъпоценни камъни. Внезапно пренесена в свят, какъвто не се надяваше, че съществува, Оцу си припомни вдъхновените стихове от поемата на По Чю-и, където духът на починалата Ян Куей-фей се радва на любовното послание от нейния опечален съпруг император.
Прочете, после препрочете краткото съобщение. „Трябва в този миг вече да ме чака. Трябва да побързам.“ Макар да й се стори, че е казала това на глас, не бе издала нито звук.
Светкавично почна да се готви за път. Написа бележки за благодарност до собственика на къщичката, до останалите свещеници в Гинкакуджи и до всички, които бяха проявили добрина към нея през време на престоя. Събра вещите си, върза си сандалите и преди да е успяла да забележи, че Джотаро още седи вътре и се прави на сърдит, вече бе навън.
— Хайде, Джо! Побързай!
— Да не отиваме някъде?
— Още ли си ядосан?
— Че кой нямаше да е? Ти никога не мислиш за друг, освен за себе си. Да не би в писмото на Мусаши да има нещо толкова тайно, че дори на мен не можеш да го покажеш?
— Прощавай — каза виновно Оцу. — Няма причина и ти да не го видиш.
— Остави сега. Вече не ме интересува.
— Не ставай такъв. Искам да го прочетеш. Това е чудесно писмо, първото, което въобще ми е пращал. И сега за пръв път ме моли да дойда при него. Никога в живота си не съм била толкова щастлива. Стига си се цупил и ела с мен в Сета. Моля те.
На път през прохода Шига, Джотаро запази мрачно мълчание, но накрая откъсна едно листо, за да го използва като свирка и с няколко познати мелодии разнообрази тишината на нощта.