Той не само й се доверяваше, но и знаеше, че тя също му се доверява. Беше се зарекъл, че веднага щом отново са заедно, няма да й откаже нищо — при условие разбира се, че това не поставя под въпрос неговия начин на живот като боец. Това, което го тревожеше преди, бе страхът, че ако си позволи да я обича, сабята му ще се притъпи. Също като стария свещеник в разказа, можеше да загуби Пътя. Сега бе очевидно, че тя добре владее себе си и че никога няма да се превърне в пречка или окова, която да го задържа. Сега трудното беше да не се удави в дълбокото езеро на любовта.
„Когато стигнем в Едо, помисли си, ще се погрижа тя да получи такова образование и възпитание, от каквито се нуждае една жена. Докато се обучава, ще взема с мен Джотаро и заедно ще постигнем още по-висока степен на самообладание. Тогава, щом един ден дойде време…“ Отразената от езерото светлина окъпа лицето му в леко потрепващо сияние.
Двете части на моста Кара, едната с деветдесет и шест, другата — с двадесет и три подпори, имаха помежду си едно островче. На него растеше стара върба, която посочваше пътя на странниците. Самият мост бе често наричан Моста на върбите.
— Идва! — извика Джотаро, като се спусна от чайната към по-късата част на моста и замаха оттам на Мусаши с едната си ръка, докато с другата сочеше към чайната. — Ето го, Оцу! Виждаш ли? Язди крава.
И той затанцува някакъв свой танц. Скоро Оцу стоеше до него и махаше с ръка, докато той размахваше дълбоката си шапка. Лицето на Мусаши, щом приближи, бе озарено от широка усмивка.
Върза кравата за една върба и тримата влязоха в чайната. Макар докато Мусаши беше на моста, да му викаше с все сила, сега, когато той бе до нея, Оцу не успяваше да намери думи. Щастливо усмихната, тя остави Джотаро да говори.
— Раната ви е зараснала — каза момчето, почти припявайки. — Като ви видях на кравата, си помислих, че не можете да ходите. Но ние все пак успяхме първи да стигнем дотук, а? Веднага щом получи вашето писмо, Оцу беше готова за път.
Мусаши се усмихваше, кимаше, добавяше по някое „о“ и „а“, но това, че Джотаро говори за Оцу и любовта й пред непознати, го караше да се чувства неудобно. По негово настояване се пренесоха на една малка тераса, под сянката на дива лоза. Оцу все така бе твърде неуверена, за да заговори и Мусаши също стана мълчалив. Джотаро обаче не обръщаше внимание на това и припряното му дърдорене се смесваше с жуженето на пчелите и бръмченето на конските мухи.
Прекъсна го гласът на съдържателя, който каза:
— По-добре елате вътре. Задава се буря. Вижте как е притъмняло небето над Ишиямадера.
Той се засуети, като се зае да маха сламените сенници и да огражда терасата с кепенци против дъжда. Реката бе посивяла; напорите на вятъра бясно клатеха наситеносините цветове на дивата лоза. Съвсем внезапно небето бе разсечено от проблясък и дъждът се изсипа на плътни струи.
— Светкавица! — извика Джотаро. — Първата за тази година. Бързо влизай вътре, Оцу. Цялата ще се намокриш. Побързайте, сенсей. Ох, този дъжд идва тъкмо навреме. Чудесно.
Но ако за Джотаро дъждът бе „чудесен“, за Мусаши и Оцу той значеше неудобно положение, понеже да влязат заедно вътре щеше да ги накара да се почувстват като същински любовници. Мусаши изостана и Оцу изчервена се спря на края на терасата, защитена от стихията не повече от цветовете на дивата лоза.
Мъжът, държащ над главата си парче сламена рогозка, докато тичаше под дъжда, приличаше на голям движещ се чадър. Втурна се под стряхата на храмовата порта, приглади мократа си, разчорлена коса и въпросително погледна нагоре към бързо движещите се облаци.
— Досущ като посред лято — промърмори той.
От плющенето на дъжда не се чуваше никакъв друг звук, но един внезапен проблясък го накара да запуши с ръце ушите си. Матахачи боязливо се сви до една поставена при портата статуя на бога на гръмотевицата.
Пороят спря така внезапно, както бе започнал. Черните облаци се пръснаха, слънцето грейна през тях и не след дълго улицата се беше върнала към своя обичаен живот. Някъде в далечината Матахачи дочуваше подрънкването на шамисен. Щом тръгна напред, една облечена като гейша жена прекоси улицата и се насочи право към него.
— Казвате се Матахачи, нали? — попита тя.
— Да — отвърна подозрително Матахачи. — Откъде знаете?
— Сега при нас в заведението има един ваш приятел. Видя ви от прозореца и ми каза да ви доведа.