— Съмнявам се. Те с майка му не са като другите хора.
— Оцу, ти сигурна ли си, че не искаш да промениш решението си?
— За какво?
— Искам да кажа, не би ли могла да решиш, че всъщност искаш да се омъжиш за Матахачи?
От изненада лицето й силно потрепна.
— Определено не! — възкликна тя възмутено.
Клепачите на Оцу станаха орхидеено розови и тя покри лицето си с ръце, но лекото треперене на бялата й якичка сякаш почти гласно заявяваше: „Аз съм твоя и на никой друг!“
Съжалил за думите си, Мусаши обърна поглед към нея. Вече от няколко дни наблюдаваше как светлината пада по тялото й — нощем това бе трепкащото сияние на лампата, денем — топлите лъчи на слънцето. Щом видеше по нейната кожа да блести пот, се сещаше за лотосов цвят. Разделен от нейната постеля само от тънък параван, вдишваше лекото ухание на черните й кичури. Сега ревът на водата се сля с туптенето на сърцето му и той усети как го обзема властно желание.
Внезапно стана и се премести на едно слънчево място, където зимната трева още бе висока, после тежко седна и въздъхна.
Оцу дойде и коленичи до него, обгърна с ръце коленете му и изви врат, за да погледне нагоре към неговото мълчаливо, уплашено лице.
— Какво има? — попита тя. — Да не съм казала нещо, което да те е ядосало? Прости ми. Съжалявам.
Колкото по-напрегнат ставаше той — и колкото по-суров ставаше погледът в очите му — толкова по-силно се притискаше тя до него. После изведнъж го прегърна. Уханието й и топлината на нейното тяло го завладяха.
— Оцу! — извика без да мисли, като я хвана в своите мускулести ръце и я събори назад върху тревата.
Грубостта на прегръдката остави Оцу без дъх. Тя се измъкна навън и се сви до него.
— Не бива! Не бива да правиш това! — изпищя дрезгаво. — Как може? Най-вече пък ти…
Гласът й се пресече от ридания.
С внезапно охладена от болката и ужаса в очите й пареща страст, Мусаши с потрес дойде на себе си.
— Защо? — извика. — Защо?
Обзет от срам и яд, сам бе готов да заплаче.
После тя изчезна, оставяйки след себе си само една кесийка, откъснала се от кимоното й. Мусаши впери празен поглед в нея, изпъшка, после извърна лице към земята и остави сълзите на болка и разочарование да потекат в сухата трева.
Струваше му се, че тя го е превърнала в глупак — измамила, надвила, мъчила го е и го е посрамила. Нима думите й — устните, очите, тялото — не го зовяха? Нима не стори всичко, за да запали огън в сърцето му, а когато пламъците се надигнаха — побягна ужасена?
Някаква нелепа логика го караше да мисли, че всичките му усилия за усъвършенстване сега са пропаднали, че всичките му стремежи и лишения напълно са загубили смисъл. Със заровено в тревата лице си каза, че не е сторил нищо лошо, но съвестта му не се успокои.
Какво значи за едно момиче девствеността, пазена само през един кратък откъслек от живота й, колко скъпа и ценна е за нея тя, бе въпрос, който никога не беше минавал през неговия ум.
Но щом вдъхна мириса на пръстта, той постепенно си върна самообладанието. Когато накрая с труд стана на крака, буйният огън бе изчезнал от погледа му и по лицето му нямаше страст. Стъпка кесийката под нозете си и остана да се взира напрегнато в земята, заслушан сякаш в гласа на планината. Тежките му черни вежди бяха сбърчени също като в мига, когато се хвърли в битката под големия бор.
Слънцето се скри зад облак и остър крясък на птица проряза въздуха.
С трепкащо като на лястовица сърце, Оцу наблюдаваше иззад една бреза Мусашевите терзания. Като разбра колко дълбоко го е наранила, тя сега закопня да го има отново до себе си, но колкото и да й се искаше да изтича при него и да замоли за прошка, тялото не желаеше да я послуша. За първи път осъзна, че човекът, комуто е отдала сърцето си, не е живото въплъщение на мъжка добродетелност, каквото си го беше представяла. Пред откритието на животинското, на плътта, кръвта и страстта, очите й се замъглиха от тъга и страх.
Отначало понечи да побегне, но след двадесетина крачки любовта й я задържа и спря. Сега, малко по-спокойна, тя започна да си въобразява, че плътското желание на Мусаши е различно от онова на другите мъже. Повече от всичко на света й се искаше да се извини и да го увери, че не храни лоши чувства заради онова, което е направил.
„Още е ядосан, помисли си с уплаха, щом изведнъж осъзна, че той вече не е пред погледа й. О, какво ще правя?“
Разтревожена се върна при малката хижа, но там бяха само студената бяла мъгла и тътенът на водата, който сякаш люлееше дърветата и караше всичко около нея да трепери.
— Оцу! Стана нещо ужасно! Мусаши се хвърли във водата!
Тревожният вик на Джотаро дойде от едно високо място над вира, само миг преди той да се улови за една дива лоза и като маймунка да почне да се спуска от клон на клон надолу.