Макар да не чу точно думите му, Оцу долови напрежението в гласа. Тя стреснато вдигна глава и припряно заслиза по стръмната пътека, като се плъзгаше по мъха и после се ловеше за камъните, за да се задържи на крака.
Фигурата, която едва се виждаше през пръските и мъглата, наподобяваше скала, но всъщност бе голото тяло на Мусаши. Със сключени отпред ръце и приведена глава, той почти се губеше под високата петдесет лакти струя, която се изливаше отгоре му.
По средата на пътя по-долу Оцу спря и ужасена се загледа. От другата страна на реката също така поразен стоеше Джотаро.
— Сенсей! — извика той.
— Мусаши!
Виковете така и не стигнаха до ушите на Мусаши. Струваше му се, че хиляди сребърни змейове са впили зъби в главата и раменете му и очите на хиляди водни демони се пръскат сега около него. Застрашителни въртопи го теглеха за нозете, готови да го повлекат към смъртта. Едно погрешно вдишване, един неравен удар на сърцето — и петите му щяха да загубят своята несигурна опора върху покритото с водорасли дъно, а тялото му щеше да бъде отнесено от бясно течение, което нямаше да го върне никога. Дробовете и сърцето му като че щяха да се пръснат под невъобразимата тежест, която се стоварваше върху им — цялата тежест на планината Магоме.
Страстта му към Оцу умираше бавно — толкова дълбоко се коренеше в онзи буен нрав, без който той никога не би тръгнал за Секигахара и не би постигнал никой от изключителните си подвизи. Същинската опасност обаче се криеше в това, че пред нея в един миг всичките му години на учение се оказаха безполезни и той отново слезе до див, безразсъден звяр. А срещу враг като този, безформен и потаен, сабята бе напълно безсилна. Смаян, объркан, съзнаващ опустошителното поражение, което претърпя, Мусаши се молеше бушуващата вода да му върне търсеното самообладание.
— Сенсей! Сенсей! — Виковете на Джотаро се бяха превърнали в плачливо стенание. — Не бива да умирате! Моля ви, недейте умира!
Момчето също бе сключило ръце пред гърдите си и лицето му се бе сгърчило, като че и то понася тежестта, ударите, болката, студа от водата.
Джотаро хвърли поглед отвъд реката и изведнъж усети как се вцепенява.
Не можеше да разбере това, което прави Мусаши — явно се готви да остане под струята, докато умре — но сега Оцу… Къде е тя? Сигурен бе, че се хвърли долу в реката, право срещу смъртта си.
После, през шума на водата, чу гласа на Мусаши. Думите не се различаваха. Помисли си, че може да е някоя сутра, но после… може би бяха яростни самообвинения.
Гласът бе пълен със сила и живот. Широките рамене и мускулестото тяло на Мусаши излъчваха младост и енергия, сякаш душата му се е пречистила и сега е готова да започне живота си наново.
На Джотаро започна да му се струва, че каквото и да е било не наред, то вече е отминало. Светлината на вечерното слънце образува дъга над водопада.
— Оцу! — извика.
Смееше да се надява, че тя изчезна от канарата, просто защото е решила, че Мусаши вече не е в опасност. „Щом Оцу е уверена, че всичко с него е наред, помисли си, значи аз няма за какво да се тревожа. Тя го познава по-добре от мен, чак до дъното на сърцето.“
С леки подскоци Джотаро слезе до реката, намери едно тясно място, мина оттам и се изкатери по другата страна. Като се приближи мълчаливо, видя, че Оцу е вътре в хижата и свита на пода, притиска към гърдите си кимоното и сабите на Мусаши.
Джотаро усети, че сълзите, които тя не правеше опит да скрие, са някак необикновени. Без всъщност да разбира какво е станало, той почувства, че то дълбоко засяга Оцу. След няколко мига тихо се измъкна навън, където кравата се бе излегнала в белезникавата трева, и се просна до нея.
— Ако вървим така, никога няма да стигнем в Едо — каза.
Отвличането
Отвъд прохода снегът по връх Кома лъщеше като отблясъци от върховете на копия, а по връх Онтаке, който се виждаше през леко почервенелите пъпки по дърветата, бяха останали само разкъсани преспи. Бледата зеленина, предвестяваща настъпващата пролет, сякаш озаряваше пътя и нивите.
Оцу бе унесена в мечти. Джотаро й приличаше на млад стрък — жилав и упорит. Много трудно щеше да е на някой да го стъпче, да задържи дълго време никненето му. Напоследък растеше бързо. Понякога й се струваше, че зърва вече мъжа, в който един ден той ще се превърне.
Границата между вироглавост и наглост обаче е тънка и макар да се съобразяваше с необичайното възпитание на момчето, Оцу все повече и повече почваше да се стряска от Джотаровото държание. Настояванията му, особено за храна, просто нямаха край. Всеки път щом стигнеха до магазин, където се продават неща за ядене, той се заковаваше на място и не пожелаваше да се помръдне, докато тя не му вземе нещо.