„Това му е за последен път“, зарече се тя, след като в Сухара купи оризови ядки. Преди обаче да се вървели и четвърт час, ядките вече ги нямаше и Джотаро почна да твърди, че е полумъртъв от глад. Следващата криза едва бе предотвратена, след като спряха рано-рано да обядват в някаква чайна при Недзаме; докато минат още един проход, момчето пак изнемогваше.
— Виж, Оцу! В оня магазин има сушени сливи. Дали да не си вземем малко — само така за из път?
Оцу се престори, че не го чува и продължи да язди.
Щом стигнаха Фукушима в областта Шинано — място, прочуто с разнообразието и изобилието на хранителните си стоки — беше посред следобеда, горе-долу по времето, когато бяха навикнали да похапват.
— Нека да починем малко — простена Джотаро. — Моля ти се.
Тя не му обърна внимание.
— Хайде, Оцу! Я да си купим от тези оризови питки, оваляни в соево брашно. Тукашните са много известни. Ти не искаш ли?
Тъй като сега той държеше въжето на кравата, Оцу реши, че ще бъде трудно да подминат магазина.
— Ти не се ли наяде? — попита тя раздразнено.
Като че тайно се бе наговорила с Джотаро, кравата спря и захвана да си пощипва трева покрай пътя.
— Добре! — тросна се Оцу. — Ако ще се държиш така, аз ще избързам и ще кажа на Мусаши.
Щом направи движение, сякаш се кани да слиза, Джотаро, който твърде добре знаеше, че тя няма да изпълни заплахата си, избухна в смях.
След като уловката й не успя, Оцу примирена слезе от кравата и двамата заедно влязоха под открития навес пред магазина. Джотаро подвикна да им донесат две порции и излезе да върже кравата.
Когато се върна, Оцу каза:
— Не трябваше да поръчваш за мен. Не съм гладна.
— Не искаш ли нищо да ядеш?
— Не. Хората, които ядат твърде много, оглупяват и стават като прасета.
— Е, значи явно ще трябва да изям и твоите.
— Ти нямаш срам!
Устата на Джотаро беше прекалено пълна, за да може да чува с ушите. След малко обаче той спря да яде, колкото да премести дървената сабя на гърба си, където нямаше да пречи на мърдането на ребрата му. Отново почна да се храни, но неочаквано набута последната оризова питка в устата си и се втурна към изхода.
— Вече свърши ли? — извика след него Оцу.
Остави пари на масата и тръгна след него, но той се върна и грубо я избута обратно вътре.
— Чакай! — каза възбудено. — Тъкмо видях Матахачи.
— Не може да бъде — Оцу пребледня. — Че какво ще прави той тук?
— Представа нямам. Ти не го ли видя? Имаше сламена шапка и гледаше право към нас.
— Не ти вярвам.
— Да не искаш да ти го доведа тук вътре и да ти докажа?
— Това няма да го направиш!
— Ох, не се безпокой. Стане ли нещо, ще ида да повикам Мусаши.
Сърцето на Оцу лудо биеше, но като се сети, че колкото по-дълго останат тук, толкова по-напред ще е отишъл Мусаши, тя пак яхна кравата.
Докато потегляха, Джотаро отбеляза:
— Не ми го побира умът. Преди да стигнем онзи водопад при Магоме, бяхме повече от приятели. Оттогава Мусаши надали е обелил и дума, а и ти нищо не си говорила с него. Какво е станало?
Щом тя не каза нищо, продължи:
— Защо тръгна по-напред от нас? Защо сега спим в различни стаи? Да не сте се скарали или нещо такова?
Оцу не се реши да му даде откровен отговор, тъй като дори и за себе си не бе успяла да намери такъв. Дали всички мъже се отнасят към жените така, както Мусаши с нея и открито им налагат любовта си? И защо тя го отблъсна така рязко? Сега нейното стъписване и объркване бяха в известен смисъл по-тежки от болестта, от която едва наскоро се възстанови. Любовният извор, носил й години наред такава утеха, сега изведнъж се превърна в бушуващ водопад.
Споменът за другия водопад отекваше в ушите й, заедно с нейния стреснат вик и ядосаното възражение на Мусаши.
Можеше да се пита дали вечно ще продължават така и никога няма да се разберат, но това, че дори сега върви по петите му и се опитва да не го изпуска от поглед, поразяваше даже самата нея като необяснимо. Макар от неудобство да се държаха на разстояние и рядко да разговаряха, Мусаши не даваше признак, че ще наруши своето обещание да отиде заедно с нея в Едо.
При Кодзенджи свиха по друг път. На върха на първия хълм имаше пост. Оцу бе чувала, че от битката при Секигахара насетне правителствени чиновници правели особено старателна проверка на пътниците, особено на жените. Препоръчителното писмо на господаря Карасумару обаче действаше като вълшебно заклинание и те минаха без всякакви трудности.