Щом стигнаха последната чайна от задната страна на преградата, Джотаро попита:
— Оцу, какво значи „Фуген“?
— „Фуген“ ли?
— Да. Там по-назад, пред чайната, някакъв монах те посочи и каза, че си приличала на Фуген върху кравата. Какво ще рече това?
— Сигурно е говорил за бодхисатвата Фуген.
— Това е бодхисатва, дето язди слон, нали? В такъв случай аз трябва да съм бодхисатвата Монджу. Те винаги вървят заедно.
— Много лаком Монджу си ти, трябва да ти кажа.
— Бива ме колкото за такава ревлива Фуген като теб.
— О, така ли ми говориш?!
— А защо Фуген и Монджу все са заедно? Нали не са мъж и жена.
Нарочно или не, Джотаро пак се връщаше към старата тема. Слушала много за това, докато живееше в Шиподжи, Оцу можеше да му отговори доста подробно, но отвърна само:
— Монджу олицетворява мъдростта, а Фуген — богоугодните дела.
— Спрете!
Гласът беше на Матахачи и дойде иззад тях.
„Страхливец такъв!“, помисли си Оцу и й прилоша от отвращение. Извърна се и студено го изгледа.
Матахачи дръзко отвърна на погледа й, но чувствата му бяха по-объркани от всякога. В Накацугава ставаше дума за чиста ревност, но след това той продължи тайно да наблюдава Мусаши и Оцу. Щом забеляза, че вървят разделени, изтълкува това като опит да заблудят околните и си представи как докато са сами, помежду им стават всякакви възмутителни работи.
— Слизай! — нареди той.
Загубила дар слово, Оцу впери очи в главата на кравата. Чувствата й към него веднъж завинаги бяха преминали в омраза и презрение.
— Хайде, жено, слизай!
Макар да гореше от възмущение, тя хладно отвърна:
— Защо? С теб нямам работа.
— Тъй ли? — изръмжа Матахачи заплашително, като я хвана за ръкава. — Ти може да нямаш работа с мен, но аз с тебе имам. Слизай!
Джотаро пусна въжето и извика:
— Остави я на мира! Щом не иска да слезе, да не е длъжна?
Протегна ръце право напред и блъсна Матахачи в гърдите.
— Какво си мислиш, че правиш, копеленце такова? — Загубил за миг опора, Матахачи намести крака в сандалите си и заплашително повдигна рамене. — Стори ми се, че съм ти виждал грозното лице някъде. Ти си онзи уличник от пивницата в Китано.
— Да, и сега знам защо там препивахте до оглупяване. Живеехте с някаква стара кучка и не ви стискаше да й се опънете за нищо. Не е ли точно така?
Джотаро не би могъл да намери по-болезнено за Матахачи място.
— Сополанко такъв!
Матахачи понечи да го улови за яката, но Джотаро приклекна и излезе от другата страна на кравата.
— И ако съм сополанко, то вие тогава какъв сте? Сополивец! Да ви е страх от жена!
Матахачи бързо се метна покрай кравата, но Джотаро пак се мушна под корема на добичето и излезе от другата страна. Това се повтори три или четири пъти, преди Матахачи най-сетне да успее да се вкопчи в яката на момчето.
— Е, сега само го повтори още веднъж.
— Сополивец! От жена го е страх!
Дървената сабя на Джотаро беше изтеглена едва наполовина, когато Матахачи го улови здраво и го прати доста встрани от пътя в някакъв бамбуков храсталак. Момчето се приземи по гръб в едно поточе, зашеметено и едва на себе си.
Докато се съвземе достатъчно, че да успее да пропълзи като змиорка обратно до пътя, беше вече твърде късно. Кравата тежко тупкаше в прахта, Оцу още стоеше на гърба й, а Матахачи тичаше напред с въжето в ръка.
— Копеле! — простена Джотаро, уязвен от собствената си безпомощност.
Премного зашеметен, за да се изправи на крака, той остана да лежи, като кълнеше и проклинаше.
На един хълм, около четвърт час по-напред, Мусаши бе спрял да почине и нехайно се питаше дали облаците се движат или, както му се струва, постоянно висят между връх Кома и широките поли под него.
Стресна се, сякаш от някакво безсловесно предупреждение, разтърси рамене и се изпъчи.
Умът му всъщност беше зает с Оцу и колкото повече мислеше за нея, толкова по се ядосваше. И срамът, и негодуванието му бяха отнесени в завихрения въртоп под водопада, но с течение на дните съмненията упорито се връщаха. Дали не беше грешно да й се разкрива така? Защо тя го отблъсна и побягна от него, сякаш го е презряла?
— Да я оставя ли сега? — каза си той на глас.
Разбираше обаче, че само заблуждава сам себе си. Казал й беше, че щом стигнат в Едо, тя може да учи това, което е най-добро за нея, докато той ще следва своя си път. В това се съдържаше едно обещание за по-далечно бъдеще. Тръгна от Киото заедно с нея. Отговорен е да остане с нея и сега.
„Какво ще стане с мен? Щом се съберем, какво ще стане с моята сабя?“ Вдигна поглед към планината и прехапа език, засрамен от своята дребнавост. Видът на големия връх го смири.