Зачуди се какво ли бави Джотаро и Оцу и се изправи. Можеше да види гората на четвърт час път назад, но хора нямаше.
„Да не са ги задържали на поста?“
Слънцето скоро щеше да залезе; трябваше отдавна да са го настигнали.
Изведнъж изпита тревога. Трябва нещо да е станало. Преди още да се е осъзнал, вече се носеше надолу по хълма така бързо, че добичетата в полето се разбягаха във всички посоки.
Боецът от Кисо
Мусаши не бе пробягал много път, когато някакъв пътник му подвикна:
— Хей, вие не бяхте ли по-рано с една млада жена и едно момче?
Той рязко се спря.
— Да — каза със свито сърце. — Да не ги е сполетяло нещо лошо?
Той явно бе единственият, който не беше чул историята, бързо станала достояние на всички покрай пътя. Някакъв млад мъж се приближил до момичето и… го отвлякъл. Видели го били да шиба кравата и… да я подкарва по някакъв страничен път близо до поста. Пътникът едва свърши с преразказа на чутото и Мусаши вече бе тръгнал.
Макар да се носеше с цялата си бързина, все пак му отне половин час, докато стигне до поста, който затваряше в шест часа. От двете му страни имаше чайни. С доста тревожен вид Мусаши се приближи до някакъв старец, който събираше на куп столчетата пред заведението си.
— Какво е станало, господине? Да не сте забравил нещо?
— Не. Търся една млада жена и едно момче, които преди няколко часа са минали оттук.
— Да не е онова момиче, което приличаше на Фуген върху кравата?
— Точно тя е! — отвърна без да се замисли Мусаши. — Казаха ми, че някакъв ронин я повел нанякъде. Знаете ли в коя посока са тръгнали?
— Аз самият не съм видял всъщност какво е станало, но чух, че бил свърнал от главния път при могилата със заровените глави. Оттам ще трябва да излязат на пътя за Нобу.
Мусаши за нищо на света не би могъл да предположи, че някой ще отвлече Оцу, нито пък можеше да си представи защо. Името на Матахачи изобщо не мина през ума му. Представяше си, че трябва да е някой негодник ронин, като онези, които срещна на времето в Нара. Или пък някой от разбойниците, за които се говореше, че се скитат в горите наоколо. Надяваше се само да е дребен злосторник, а не някой от главорезите, които си изкарваха хляба с отвличане и продажба на жени и за които се знаеше, че понякога стават много жестоки.
Завтече се все по-напред и по-напред, в търсене на езерото Нобу. След като слънцето се скри, вече не можеше да вижда и на лакът пред себе си, макар звездите горе ярко да светеха. Пътят тръгна нагоре. Мусаши предположи, че навлиза в полите на връх Кома.
Като не видя нищо, което да прилича на езеро и се уплаши, че може да е по грешен път, той спря и се огледа. В широкото море от мрак успя да различи една самотна селска къща, няколко дървета и тъмно надвиснала над тях — планината.
Щом се приближи, видя, че къщата е голяма и със здрав градеж, макар по сламения покрив да бе поникнал мъх, а самата слама да гниеше. Вън нещо светеше — дали факел или огън, Мусаши не можа да разпознае, — а близо до кухнята стоеше една петниста крава. Сигурен бе, че това е животното, което Оцу яздеше.
Приближи се крадешком, като се придържаше в сянката. Щом бе достатъчно близо, за да види какво има в кухнята, откъм един навес от другата страна на няколко купи сено и дърва за горене до него стигна мъжки глас.
— Остави работата, майко — казваше мъжът. — Все се оплакваш, че са ти зле очите, обаче продължаваш да работиш по тъмно.
В стаята с огнище до кухнята имаше запален огън и на Мусаши се стори, че дочува потракване на чекрък. След миг-два шумът спря и той чу някой да се движи из стаята.
Мъжът излезе от навеса и затвори вратата след себе си.
— Веднага като си измия краката и влизам — каза той. — Ти може направо да слагаш вечерята.
Остави сандалите си на един камък до потока, който течеше зад кухнята. Щом седна и размърда нозе във водата, кравата сложи глава близо до рамото му. Той я потърка по носа.
— Майко — извика, — ела тук за малко. Днес намерих нещо. И какво мислиш е?… Крава, и при това много хубава.
Мусаши тихо се промъкна до предната врата на дома. Сви се на един камък пред прозореца и надзърна в, както се оказа, стаята с огнището. Първият предмет, който видя, бе някакво копие, закачено на една черна решетка в горния край на стената. Оръжието бе хубаво, излъскано и явно радващо се на добри грижи. По кожата на калъфа му мътно проблясваха парченца злато. Мусаши не знаеше как да разбира това — такива вещи обикновено не се намираха в селски къщи. На земеделците бе забранено да имат оръжия, дори ако можеха да ги купят.