Мъжът изникна за миг под светлината на огъня отвън. От един поглед Мусаши позна, че това не е обикновен селянин. Очите му бяха твърде ярки, твърде живи. Носеше дълго до коленете работно кимоно и опръскани с кал тесни гамаши. Лицето му беше обло, а гъстата му коса бе вързана отзад с намотана два-три пъти слама. Макар да бе нисък — не повече от пет лакти и шест пръста — гърдите му бяха широки, а тялото — добре сложено. Вървеше с твърди, решителни крачки.
От прозореца почна да излиза дим. Мусаши вдигна ръкав, за да покрие лицето си, но бе много късно — гърдите му целите се напълниха с пушек и той не успя да сдържи кашлицата си.
— Кой е там? — извика старицата от кухнята. Влезе в стаята с огнището и каза: — Ти затвори ли навеса, Гоносуке? Тук май се навърта някакъв крадец на ечемик. Чух го как изкашля.
Мусаши се измъкна изпод прозореца и се скри между дърветата.
— Къде? — викна Гоносуке, като с бързи крачки излезе иззад къщата.
Старицата се появи на прозорчето.
— Трябва точно тук някъде да е. Чух му кашлицата.
— Сигурна ли си, че не ти се е счуло?
— Нищо ми няма на слуха. И съм сигурна, че видях лице на прозореца. Трябва да се е задавил от пушека на огнището.
Бавно и подозрително Гоносуке направи петдесетина крачки напред, като внимателно се оглеждаше надясно и наляво, все едно е страж, който охранява някоя крепост.
— Може и да си права — каза. — Струва ми се, усещам миризма на човек.
Като се водеше по вида на Гоносуке, Мусаши реши да изчака. Нещо в стойката на този мъж му каза, че ще е най-добре да бъде предпазлив. Гоносуке изглежда леко се бе привел от кръста нагоре. Отначало Мусаши не можа да различи що за оръжие носи, но щом се обърна, видя, че зад гърба му има дълъг четири лакти прът. Това не бе обикновена пръчка, беше излъскана — явно от дълга употреба — и се бе превърнала сякаш в част от тялото на мъжа. У Мусаши не остана и съмнение, че този човек ден и нощ живее с това оръжие и много точно знае как да си послужи с него.
Показа се и извика:
— Ти… който и да си! Дошъл съм да търся моите спътници!
Гоносуке го изгледа мълчаливо и настървено.
— Върни ми жената и момчето, които си отвлякъл на пътя. Ако са невредими, ще оставим всичко така. Ако обаче са ранени, загазваш.
В околността снегът се топеше и от това ветрецът бе леко мразовит, което някак си направи тишината още по-напрегната.
— Върни ми ги. Веднага!
Гласът на Мусаши беше по-пронизителен от вятъра.
Гоносуке бе хванал тоягата си с, както го наричаха, обратен захват. С настръхнала като на таралеж коса той се изпъна в цял ръст и извика:
— Конско лайно такова! Кого обвиняваш, че бил отвлякъл някой?
— Теб! Трябва да си видял, че жената и момчето са беззащитни, затова си ги отвлякъл и си ги докарал тук. Изведи ги!
Тоягата се понесе встрани от Гоносуке с такова бързо движение, че Мусаши не успя да види къде свършва ръката на мъжа и откъде започва оръжието.
Той отскочи настрана.
— Не прави нищо, заради което да съжалиш — предупреди и после отстъпи на няколко крачки.
— Ти за кого се мислиш, копеле откачено?
В същия миг, в който каза това, Гоносуке отново премина в действие, решен да не дава на Мусаши и миг отдих. Щом последният се отмести на десет крачки, той едновременно се придвижи на същото разстояние.
На два пъти Мусаши понечи да премести десницата си върху дръжката на сабята, но и двата пъти се спря. В мига, в който хване оръжието, лакътят му щеше да стане прицел за тоягата. Видя бързината на Гоносуке и знаеше, че няма да има време да изтегли острието. Разбра също, че ако си позволи да подцени своя набит противник, ще си навлече неприятности. А ако не запази спокойствие, дори едно поемане на дъх може да го изложи на опасност.
Още изчакваше да прецени врага си, който точно сега бе разтворил ръце и нозе в образцова стойка от вида „нерушимо съвършенство“. Мусаши вече започваше да долавя, че този селянин надминава в своите умения кой да е от майсторите на сабята, с които досега се бе срещал, а и погледът в очите на Гоносуке сочеше, че навярно е овладял Пътя, към който Мусаши постоянно се стремеше.
Имаше обаче малко време за такива размисли. Ударите следваха един подир друг, почти на всяка секунда, успоредно с редуващите се от устата на Гоносуке проклятия. Понякога с две ръце, понякога само с една, той с безупречно умение прилагаше удара над главата, страничния удар, удара напред и нагоре. Сабята, която има ясно разделени острие и дръжка, може да нанася удари само от едната страна, докато и двата края на тоягата са смъртоносни. Гоносуке си служеше с тоягата със същата лекота, с която сладкарят премята тестото — тя ставаше ту дълга, ту къса, ту невидима, идваше ту отвисоко, ту от ниско — като че отвсякъде едновременно.