От прозореца старата жена предупреждаваше сина си да внимава.
— Гоносуке! Този не прилича на обикновен самурай!
Изглеждаше, че участва в битката със същото усилие като него.
— Не се бой!
Съзнанието, че тя го гледа, явно още повече повдигна бойния дух на Гоносуке.
Тъкмо тогава Мусаши приклекна, за да избегне един удар по рамото и в същия миг се вмъкна точно до Гоносуке, при което го хвана за китката. В следващата минута селянинът бе проснат по гръб и мяташе нозе срещу звездите.
— Чакайте! — извика майката, която от вълнение счупи дървената решетка на прозореца.
Косата й бе цялата изправена; изглеждаше поразена от това, че вижда своя син повален.
Дивият вид на лицето й спря Мусаши от следващата очаквана крачка, която би била да изтегли бързо сабята си и с нея да довърши Гоносуке.
— Добре, ще почакам — извика той, като възседна гърдите на Гоносуке и го прикова така към земята.
Този храбро се бореше да се освободи. Краката му, над които Мусаши нямаше власт, изритаха във въздуха и после тупнаха на земята, докато той изви гръбнак нагоре. Мусаши успяваше да го задържи само по този начин.
Като крещеше проклятия, майката се спусна през кухненската врата навън.
— Я се виж! Как се набърка в такова положение? — Но после добави: — Не се предавай. Идвам да ти помогна.
След като помоли Мусаши да чака, очакваше тя да падне на колене и да почне да го умолява да не убива сина й. Един поглед обаче му бе достатъчен да разбере, че това е било печална грешка. Старицата сега държеше изваденото от калъфа копие зад себе си, но Мусаши успя да зърне отблясъка от острието. Усети също как очите й се впиват в гърба му.
— Мръсен ронин! — извика тя. — Подли хватки ще прилагаш, а? Да не ни смяташ за нищо повече от тъпи селяни?
Заради гърченето на Гоносуке Мусаши не можеше да се извърне да отбие нападението отзад. Противникът му се опитваше да го докара в положение, което да е удобно за майката.
— Не се бой, майко! — обади се той. — Аз ще се справя. Не се приближавай много.
— Стой спокойно — предупреди го тя. — Не бива да губиш от такива като този. Помни предците си! Какво е станало с кръвта, която си наследил от великия Какумьо? Той се е бил рамо до рамо с пълководеца на Кисо.
— Не ще я забравя! — извика Гоносуке.
Едва думите бяха излезли от устата му и той успя да надигне глава и да впие зъби в бедрото на Мусаши, като в същото време пусна тоягата и с две ръце удари своя противник. Старата жена избра този момент, за да насочи копието право към гърба на Мусаши.
— Чакайте! — извика той.
Бяха дошли дотам, че нещата изгледа можеха да се разрешат само със смъртта на единия от двамата. Стига да бе напълно сигурен, че ако спечели, може да освободи Оцу и Джотаро, Мусаши щеше да упорства. Сега обаче по-важно от дързостта изглеждаше да поиска прекъсване и да се опита наново да обясни нещата. Обърна се с рамо към старицата и й каза да остави копието.
— Какво да направя, синко?
Гоносуке още бе прикован към земята, обаче също започваше да се замисля. Може би този ронин има някакво основание да смята, че спътниците му са тук. Няма смисъл да залага живота си заради някакво недоразумение.
Веднъж разделили се, им бяха нужни само минути, за да изяснят, че всичко е било една грешка.
Тримата се насочиха към къщата и пламтящия вътре огън. Като коленичи до огнището, майката отбеляза:
— Много опасно стана! И като си помисля, че поначало нямаше причина да се сбивате!
Гоносуке се готвеше да заеме своето място до нея, но тя поклати глава.
— Преди да седнеш — настоя, — заведи самурая да обиколи цялата къща, за да се увери, че приятелите му не са тук. — После се обърна към Мусаши: — Искам внимателно да гледате и да видите сам как стоят нещата.
— Това е добро хрумване — съгласи се Гоносуке. — Елате с мен, господине. Огледайте къщата от горе до долу. Не обичам да ме подозират, че съм отвлякъл някого.
Вече седнал, Мусаши отклони предложението.
— Не е нужно. По това, което ми казахте съм сигурен, че нямате нищо общо с отвличането. Простете, че така ви обвиних.
— Вината е отчасти моя — отвърна с извинение Гоносуке. — Трябваше, преди да се ядосвам, да разбера за какво говорите.
След това Мусаши донякъде колебливо попита за кравата, като обясни, че е сигурен — това е животното, което е наел в Сета.
— Просто я намерих по случайност — отвърна Гоносуке. — Тази вечер бях слязъл при езерото Нобу да ловя с мрежата риба и на връщане видях кравата, затънала с единия крак в калта. Там в ниското е мочурливо. Колкото повече се мъчеше, толкова повече затъваше. Вдигаше страхотен шум и аз я измъкнах. Като разпитах съседите, излезе, че изглежда не е на никого, та реших, че може някой крадец да я е откраднал и после да я е изоставил. Една крава струва в земеделието колкото половин човек, а тази е и млада и още може да се дои. — Гоносуке се засмя. — Един вид реших, че небето може да ме е дарило с кравата, понеже съм беден и не мога нищо да направя за майка си без малко помощ свише. Нямам нищо против да върна добичето на собственика, обаче не знам кой е.