Гоносуке завърши с думите:
— По чутото ми се стори, че момчето е Джотаро. Вие какво мислите?
— Сигурен съм — отвърна Мусаши. — Мисля, най-добре сега ще е да ида възможно най-бързо в Нарай и да потърся този Дайдзо. Благодарение на вас поне имам представа какво да правя.
— Защо не останете до края на нощта в къщи? Можете да потеглите на сутринта, след като сте закусил.
— Ще бъде ли удобно?
— Естествено. Ако прекосим езерото, може да стигнем до вкъщи за наполовина по-малко време, отколкото ни отне да дойдем дотук. Аз питах човека и той каза, че може да използваме лодката.
Езерото, на малко път надолу по хълма, приличаше на грамадна опъната кожа за барабан. Обградено от алени върби, то трябва да бе хиляда и двеста-хиляда и триста разкрача в диаметър. Тъмната сянка на връх Кома се отразяваше във водата, заедно с пълното със звезди небе.
Мусаши държеше факлата, а Гоносуке буташе с пръта и двамата тихо се плъзнаха до средата на езерото. Отражението в гладката вода бе далеч по-червено от самия пламък.
Отровни зъби
От разстояние факлата и нейното отражение напомняха две жар-птици, плуващи по спокойната повърхност на езерото Нобу.
— Някой идва! — прошепна Матахачи. — Добре, ще тръгнем натам — додаде той и дръпна въжето, с което бе вързана Оцу. — Хайде!
— Никъде няма да ходя — възрази момичето и заби пети в земята.
— Ставай!
Той я шибна през гърба с края на въжето, после още и още веднъж. Всеки удар обаче само засилваше нейната упоритост.
Матахачи се обезсърчи.
— Хайде сега — замоли се той. — Моля ти се, тръгвай.
Щом тя пак отказа да се изправи, гневът му пак се разрази и той я улови за яката.
— Харесва ти или не, ще дойдеш.
Оцу опита да се обърне към езерото и да изпищи, но Матахачи бързо запуши устата й с една кърпа за ръце. Накрая успя да я завлече до някакво малко светилище, скрито между върбите.
Момичето, жадуващо да освободи ръцете си, за да нападне своя похитител, си помисли колко чудесно би било да се превърне в змия — като онази, която сега виждаше изрисувана на една плочка. Тя се бе увила около един храст и съскаше срещу някакъв мъж, който й правеше заклинание.
— Добре мина.
Като въздъхна облекчено, Матахачи я бутна вътре в светилището и тежко се облегна отвън на решетестата врата, внимателно загледан в малката лодка, която излизаше от един залив на около четиристотин лакти от тях.
Денят за него бе съвсем изтощителен. Когато се опита с груба сила да обладае Оцу, тя му даде да разбере, че по-скоро би умряла, отколкото да му се отдаде. Заплаши дори сама да си отхапе езика, а Матахачи я познаваше достатъчно добре, за да разбере, че това не е празна закана. Разочарованието за малко не го накара да извърши убийство, но самата мисъл за това го обезсили и охлади похотта му.
Не можеше да проумее защо тя обича не него, а Мусаши, след като по-рано дълго време бе точно обратното. Не предпочитаха ли жените него пред някогашния му приятел? Не е ли било така винаги? Нима Око не бе веднага привлечена от Матахачи, още щом се срещнаха? Естествено, че да. Бе възможно само едно обяснение — Мусаши го черни зад гърба му. Матахачи се замисли над тази измяна и постепенно стигна до ярост.
„Какво глупаво, доверчиво магаре съм! Как можах да го оставя да ме направи такъв глупак? Като си помисля, че се насълзих, докато го слушах да говори за неумиращото приятелство — как го ценял! Ха!“
Той се смъмри, задето пренебрегна предупреждението на Сасаки Коджиро, което още отекваше в ушите му. „Доверете се на този негодник Мусаши и ще съжалявате.“
До днес се бе колебал дали да харесва или не своя приятел от детинство, но сега вече го ненавиждаше. И макар че не можеше да се реши да я изкаже, в сърцето му се роди безмълвна молитва за вечно проклятие над Мусаши.
Вече бе убеден, че Мусаши е негов враг, роден на всяка крачка да проваля усилията му и накрая да го съсипе. „Мръсен лицемер, помисли си Матахачи. Вижда ме след толкова време и почва да ми проповядва как се ставало истински човек, ободрява ме, казва ми, че сме щели отсега да вървим ръка за ръка — приятели за цял живот. Спомням си всяка дума — мога да го видя как откровено ги говореше. Само като си помисля за това и ми призлява. Сигурно през цялото време вътрешно се е смял.“
„Тъй наречените добри хора всички са лицемери като Мусаши, увери той себе си. Е, сега вече ги видях какви са. Вече не могат да ме правят на глупак. Глупост е да уча по какви ли не тъпи книги и да търпя всякакви трудности, за да стана и аз двуличник. Отсега нататък могат да ми говорят каквото си щат. Дори да трябва злодей да стана заради това, по един или друг начин ще попреча на това копеле да си създаде име!“