Извърна се и с ритник отвори решетестата врата. После отвърза плата от устата на Оцу и хладно попита:
— Още плачеш, а?
Тя не отвърна.
— Отговаряй! Отговори ми на въпроса от по-рано.
Разярен от мълчанието й, той ритна нейното смътно виждащо се тяло на пода.
— Нямам какво да ти казвам — заяви тя, като се премести по-далеч от нозете му. — Ако искаш да ме убиваш, направи го като мъж.
— Не говори като глупачка! Вече съм решил. Вие с Мусаши ми съсипахте живота и аз, колкото и време да отнеме, ще ви го върна за това.
— Това е безумие. Никой не те е отклонил от пътя, освен ти самият. Разбира се, може онази там Око малко да ти е помогнала.
— Внимавай какво говориш!
— Ох, ти и твоята майка! Какво му има на вашето семейство? Защо все трябва да мразите някого?
— Много говориш! Искам сега да знам ще се омъжиш ли за мен или не?
— Лесно мога да отвърна на този въпрос.
— Е, тогава отговаряй.
— През целия този живот и навеки в бъдеще моето сърце е обречено на един мъж, Миямото Мусаши. Как въобще би могло да ме е грижа за някого другиго, особено пък за слабак като теб? Мразя те!
Тръпка мина по тялото на Матахачи. Той се изсмя жестоко и каза:
— Значи ме мразиш, а? Е, това никак не е хубаво, понеже, харесваш ме или не, от тази нощ тялото ти е мое.
Оцу потрепери от ярост.
— Още ли ще се противиш?
— Отраснала съм в храм. Никога не съм виждала баща си или майка си. Смъртта ни най-малко не ме плаши.
— Ти шегуваш ли се? — изръмжа той, като се просна на пода до нея и притисна лице в нейното. — Кой ти е казвал нещо за умиране? Да те убия с нищо няма да ме удовлетвори. Ето какво ще направя!
Като я улови за рамото и лявата китка, той впи зъби право през ръкава в горната част на лявата й ръка.
С пищене и гърчене Оцу опитваше да се освободи, но само караше зъбите му още по-силно да се забиват в плътта й. Той не я пусна дори когато кръвта започна да се стича по китката, която бе хванал.
Лицето на Оцу мъртвешки побеля и тя припадна от болката. Като усети, че тялото й се отпуска, Матахачи я пусна и бързо й отвори устата, за да се увери дали наистина не си е прехапала езика. Лицето й се къпеше в пот.
— Оцу — простена той. — Прости ми!
Разтресе я, докато дойде на себе си.
В мига, в който имаше сили да говори, тя се протегна в пълен ръст и ужасено изстена.
— Ох, боли! Толкова боли! Джотаро, Джотаро, помогни ми!
Блед и задъхан, Матахачи се обади:
— Боли ли? Лошо! Дори след като заздравее, следата от зъбите ще остане още дълго. Какво ще кажат хората, като видят това? Какво ще си помисли Мусаши? Оставям ти това като белег, та всички да знаят, че скоро ще ми принадлежиш. Щом искаш да бягаш, бягай, но това няма да спре да ти напомня за мен.
Тишината в тъмното светилище, из което се носеше прах, бе нарушавана само от риданията на Оцу.
— Стига си циврила. Притесняваш ме. Няма да те докосвам — сега мълчи. Искаш ли да ти донеса вода?
Той взе една глинена паничка от олтара и понечи да излезе.
С изненада видя вън да стои някакъв мъж, който надничаше вътре. Щом мъжът търти да бяга, Матахачи се спусна през вратата и го улови.
Беше някакъв селянин, тръгнал за пазарището в Шиоджири с натоварени на гърба на коня няколко чувала зърно. Той се свлече в нозете на Матахачи, като скимтеше от ужас.
— Нищо нямаше да направя. Чух само някаква жена да вика и надникнах да видя какво става.
— Тъй ли? Сигурен ли си?
Държанието на Матахачи бе строго като на мирови съдия.
— Да, кълна се.
— Щом такава е работата, ще те оставя жив. Свали тия чували от гърба на коня и вържи жената за него. После оставаш с нас, докато не съм свършил с тебе.
Пръстите му застрашително си поиграха с дръжката на сабята.
Селянинът, премного уплашен, за да не се подчини, направи както му наредиха и тримата потеглиха.
Матахачи вдигна една бамбукова пръчка, която да употребява като камшик.
— Отиваме в Едо и не искам да ни се пречкат, тъй че стой настрана от главния път — разпореди той. — Тръгни отнякъде, където няма да попаднем на никого.
— Това е много трудно.
— Не ме е грижа колко трудно е! Тръгни по някой заден път. Ще идем до Ина и оттам до Кошу, без да минаваме по големия път.
— Но това значи да се качваме по една много тежка планинска пътека от Убагами до прохода Гонбей.
— Добре, тогава се качваме! И не се опитвай да хитруваш, или ти разцепвам главата. Бездруго не си ми притрябвал особено. Нужен ми е само конят ти. Трябва да си благодарен, че те взимам с нас.