Тъмната пътека с всяка стъпка сякаш ставаше все по-стръмна. Преди да са стигнали до Убагами, и хората, и конят вече бяха капнали. Под нозете им облаците се носеха като вълни. Небето на изток леко се обагряше от слаба светлина.
Оцу бе яздила цяла нощ, без да пророни и дума, но щом видя лъчите на слънцето, спокойно каза:
— Моля те, пусни човека да си върви, Матахачи. Върни му коня. Обещавам да не бягам.
Матахачи нямаше охота да я слуша, но тя повтори молбата си и той отстъпи. Щом селянинът си тръгна, каза на Оцу:
— Сега само ела полека с мен и не се опитвай да бягаш.
Тя сложи длан върху ранената си ръка и като прехапа устна, каза:
— Няма. Нима мислиш, че искам някой да види следите от твоите отровни зъби по мене?
Майчинско предупреждение
— Това вече е прекалено, майко — извика Гоносуке. — Не виждаш ли, че и аз съм разстроен?
Плачеше и думите излизаха от устата му на пресекулки.
— Ш-ш! Ще го събудиш. — Гласът на майка му бе тих, но строг, все едно се караше на някое тригодишно дете. — Щом се чувстваш толкова зле, може само да се вземеш здраво в ръце и с цялото си сърце да последваш Пътя. А и не ти подобава. Избърши си лицето.
— Първо обещай да ми простиш за онзи срам вчера.
— Е, не можех да не ти се скарам, но това, струва ми се, е в крайна сметка въпрос на умение. Казват, че колкото по-дълго човек не е влизал в двубой, толкова по-слаб става. Съвсем разбираемо е, че загуби.
— Да чуя това от теб прави нещата само по-лоши. Въпреки всичките ти насърчения аз все пак загубих. Сега виждам, че нямам дарбата и духа за истински боец. Ще трябва да оставя бойните изкуства и да се задоволя да бъда прост земеделец. За теб мога да направя повече с мотиката си, отколкото с онази тояга.
Мусаши вече беше буден. Той се изправи наполовина в леглото, удивен, че младият мъж и майка му са взели сблъсъка така на сериозно. Той самият вече бе махнал на това с ръка като на грешка от негова страна, а и от страна на Гоносуке.
— Какво чувство за чест — прошепна си, докато тихо се промъкваше в съседната стая.
Отиде до долната стена и прилепи око към един процеп в шоджито.
Слабо осветена от изгряващото слънце, майката на Гоносуке седеше с гръб към будисткия олтар. Гоносуке бе коленичил кротко пред нея със сведен поглед и просълзено лице.
Като го хвана за задната част на яката, тя яростно попита:
— Какво каза? Как така ще прекараш живота си като земеделец? — Издърпа го по-наблизо, докато главата му се подпря на коленете й и с гневен глас продължи: — Всичките тези години ме крепеше само едно — надеждата да направя от теб самурай и да възстановя доброто име на семейството ни. Ето затова те карах да четеш всичките тези книги и да изучиш бойните изкуства. И затова успявах през цялото това време да преживявам с толкова малко. А сега… сега казваш, че си искал всичко да захвърлиш! — Тя също заплака. — След като си му позволил да те надвие, трябва да помислиш как да защитиш името си. Той е още тук. Когато се събуди, предизвикай го на нов двубой. Само така можеш да си върнеш вярата в себе си.
Гоносуке вдигна глава и тъжно каза:
— Ако можех да направя това, майко, нямаше да се чувствам, както сега.
— Какво ти има? Не приличаш на себе си. Къде отиде храбростта ти?
— Снощи, когато ходих с него до езерото, постоянно си отварях очите за сгоден случай да го нападна, но не можах да се реша да направя това. Все си повтарях, че той е само някакъв неизвестен ронин. Въпреки това, като го огледах добре, ръката ми отказа да се помръдне.
— Това е, понеже разсъждаваш като страхливец.
— Какво? Виж, аз знам, че имам в жилите си кръвта на самурай от Кисо. Не съм забравил как двайсет и един дни се молих на бога на Онтаке.
— Не се ли закле пред бога, че ще използваш тоягата си, за да създадеш собствена школа?
— Да, но ми се струва, че съм бил прекалено самоуверен. Не съм се замислял, че и други мъже знаят как да се бият. Щом съм толкова незрял, какъвто се показах вчера, как, ще мога някога да основа своя школа? Вместо да живея в бедност и да те гледам как гладуваш, по-добре да счупя тоягата на две и да забравя за нея.
— Преди никога не си губил, а си имал доста двубои. Може богът на Онтаке да е предопределил вчерашното поражение да ти е за урок. Може това да ти е наказание, че си бил твърде самодоволен. Да се откажеш от тоягата, за да се грижиш по-добре за мен, не е начинът да ме направиш щастлива. Щом онзи ронин се събуди, предизвикай го. Ако отново загубиш, тогава ще е време да счупиш тоягата и да забравиш стремежите си.
Мусаши се върна в своята стая да обмисли чутото. Ако Гоносуке го предизвикаше, трябваше да се бие. А ако се бие, знаеше, че ще спечели. Гоносуке щеше да е съсипан, а майка му — съкрушена.