„Няма друг начин, освен това да се избегне“, заключи той.
Плъзна безшумно настрани вратата към терасата и излезе. Утринното слънце сипеше белезникава светлина през дърветата. В един от ъглите на двора до килера стоеше кравата, благодарна за новия ден и растящата в нозете й трева. Като се сбогува безмълвно с животното, Мусаши мина през горичката и закрачи по една виеща се през нивите пътека.
Днес връх Кома се виждаше целия догоре. Облаците бяха безчет, дребни и като от памук, всеки с различна форма, и всички се носеха свободно по вятъра.
— Джотаро е малък, а Оцу — безпомощна — каза си той. — Има обаче хора, достатъчно добросърдечни да се грижат за младите и слабите. Някоя небесна сила ще реши дали ще ги открия или не.
По-рано духът му, объркан откакто се случи онова край водопада, сякаш бе в опасност да се заблуди. Сега той се върна на пътя, който му бе определено да следва. В сутрин като тази, на Мусаши му се стори тесногръдо да мисли само за Джотаро и Оцу, колкото и важни да са те за него. Не бива да отклонява мислите си от Пътя, който се е зарекъл да следва в този и в следващия си живот.
Нарай, където стигна малко подир пладне, бе процъфтяващо селище. Някакъв дюкян имаше изложени отпред най-различни нещавени кожи. В друг се продаваха само гребени от Кисо.
С намерението да пита накъде да тръгне, Мусаши надзърна в един дюкян, където се предлагаше лекарство от меча жлъчка. Имаше табела с надпис „Голямата мечка“, а пред входа — клетка с жива такава.
Собственикът, обърнат с гръб към него, свърши с наливането на чаша чай и каза:
— Мога ли да ви помогна?
— Можете ли да ми кажете как да намеря магазина на един човек на име Дайдзо?
— Дайдзо ли? Той е по-надолу, на следващото кръстовище.
Мъжът излезе с чашата чай в ръка и посочи надолу по пътя. Като зърна своя чирак, който се връщаше от някаква работа, извика:
— Я ела. Господинът иска да иде до магазина на Дайдзо. Може да не го намери, та хайде по-добре ти го заведи.
Чиракът, на когото главата бе обръсната така, че отпред и отзад да остане по един кичур коса, но отгоре — нищо, потегли напред. Мусаши го последва и благодарен за любезността, си помисли, че Дайдзо трябва да се радва на уважението на своите съграждани.
— Ето там — каза момчето.
Посочи постройката отляво и незабавно си взе довиждане.
Мусаши, който бе очаквал магазин като онези, които продават на пътниците, остана изненадан. Закритият с решетка прозорец за излагане на стоката бе дълъг осемнадесет лакти, а зад продавницата имаше два склада. Домът, голям и продължаващ изглежда доста навътре зад високата стена, която ограждаше всички здания, имаше внушителен вход, сега затворен.
С известна колебливост Мусаши отвори вратата и извика:
— Добър ден!
Просторната полутъмна вътрешност му напомни изба за саке. От пръстения под въздухът бе приятно прохладен.
Пред счетоводителската канцелария — една стая с повдигнат, застлан с татами под — стоеше някакъв мъж.
Мусаши затвори вратата зад себе си и обясни за какво идва. Преди да е свършил, чиновникът кимна с думите:
— Е, значи идвате за момчето. — Поклони се и предложи на Мусаши една възглавница. — За жалост за малко се разминавате с него. Появи се към полунощ, когато ние се готвехме за пътуването на господаря. Изглежда жената, с която пътувал, била отвлечена и той искаше господарят да му помогне да я намери. Господарят му каза, че с радост ще опита, обаче не може да обещае нищо. Ако това е работа на някой от околните разбойници или грабители, няма пречка. Явно обаче става дума за някой друг пътник, а той със сигурност ще стои встрани от главните пътища.
— Днес сутринта господарят прати хора да търсят, но те не са попаднали на нищо. Като чу това, момчето съвсем се разстрои и господарят му предложи да тръгне с него. Така ще могат да я потърсят по пътя и дори биха могли случайно да я срещнат. На момчето явно много му се тръгваше и след малко потеглиха. Трябва да е било преди около четири часа. Колко жалко, че ги изпуснахте!
Мусаши остана разочарован, макар дори да бе тръгнал по-рано и да бе вървял по-бързо, пак нямаше да пристигне навреме. Утеши се с мисълта, че и утре е ден.
— А къде отива Дайдзо? — попита.
— Трудно е да се каже. Нашата търговия не е като останалите. Билките се сушат в планината и после ги карат тук. Два пъти в годината, пролетно и есенно време, продавачите зареждат стока при нас и тръгват по пътя. Понеже не е много зает с работа, господарят често пътува — понякога до храмове и светилища, понякога на топли бани, друг път — до места, прочути с хубавите си изгледи. Допускам, че този път ще иде до Дзенкоджи, ще пообиколи Ечиго и после ще тръгне за Едо. Обаче това е само една възможност. Той въобще не каза накъде отива… Няма ли да пийнете малко чай?